Не чувстваше гняв към никого на света. Нещата, които беше понесла бяха избледнели в някаква мъгла отвъд, като болка, която все още съществува, но няма силата да наранява. Тези неща не можеха да се изправят срещу реалността на този момент, значението на този ден беше толкова блестящо и безмилостно ясно, колкото слънчевата светлина, плиснала се по сребристите повърхности на локомотива — всички трябваше да го разберат сега, никой не можеше да се усъмни и тя нямаше кого да мрази.
— Еди Уилърс я наблюдаваше. Той стоеше на перона, заобиколен от директорите на „Тагарт“, началниците на отдели, лидерите на гражданските организации и всички онези местни чиновници, които бяха убеждавали, подкупвали или заплашвали, за да им дадат разрешение да прекарат влак със сто мили в час през градските зони. За първи път на този ден, за това събитие, титлата му на вицепрезидент му подхождаше и той я носеше умело. Но докато говореше с хората около себе си, очите му продължаваха да следят Дагни в тълпата. Тя беше облечена в син панталон и риза, не осъзнаваше официалните си задължения, беше ги оставила на него, влакът беше единствената й грижа сега, сякаш тя беше единственият член на екипажа му.
Тя го видя, приближи се и стисна ръката му — усмивката й изразяваше всичко, което нямаше нужда да си казват.
— Е, Еди, сега ти си „Тагарт Трансконтинентал“.
— Да — тържествено и тихо каза той.
Имаше репортери, които задаваха въпроси и които я повлякоха надалеч от него. И на него му задаваха въпроси.
— Господин Уилърс, каква е политиката на „Тагарт Трансконтинентал“ по отношение на тази линия?
— Значи „Тагарт Трансконтинентал“ е просто неутрален наблюдател, нали, господин Уилърс?
Той отговаряше доколкото можеше. Гледаше слънцето по дизеловия локомотив. Но онова, което всъщност виждаше, беше слънцето на една полянка в гората и дванадесетгодишното момиче, което му казваше, че един ден той ще трябва да й помага да управлява железопътна компания.
Той гледаше отдалеч, докато екипажът на влака се подреди пред локомотива, за да посрещне батареята от камери. Дагни и Риърдън се усмихваха, сякаш позираха на фотосесия, посветена на летните ваканции. Пат Лоугън, инженерът, нисък, жилест мъж с посивяла коса и надменно, загадъчно лице, позираше с вид на забавно безразличие.
Рей Макким, огнярят, плещест млад гигант, се усмихваше едновременно от притеснение и превъзходство. Останалите от екипажа изглеждаха сякаш щяха да намигнат на камерите. Един фотограф каза през смях:
— Не можете ли да изглеждате малко по-обречени? Знам, че редакторът иска това.
Дагни и Риърдън отговаряха на въпроси за пресата. В отговорите им вече нямаше подигравка, нямаше горчивина. Наслаждаваха се. Говореха така, сякаш въпросите бяха зададени добронамерено. Непреодолимо беше и в един момент, който никой не отбеляза, стана вярно.
— Какво очаквате да се случи на този курс? — попита репортер един от спирачите. — Мислите ли, че ще стигнете?
— Мисля, че ще стигнем — каза спирачът, — както и ти, братче.
— Господин Лоугън, имате ли деца? Направихте ли някаква допълнителна осигуровка? Просто си мисля за моста…
— Не пресичайте моста, преди да съм стигнал до него — презрително отговори Пат Лоугън.
— Господин Риърдън, откъде знаете, че релсите ви ще издържат?
— Човекът, който е научил хората да правят печатарски преси — каза Риърдън — той откъде е знаел?
— Кажете ми, госпожице Тагарт, какво ще поддържа влак от седем хиляди тона върху мост от три хиляди тона?
— Моята преценка — отговори тя.
Хората от пресата, които ненавиждаха собствената си професия, не знаеха защо й се радват днес. Един от тях, млад мъж със забележителни успехи зад гърба си и циничен поглед на два пъти по-възрастен, каза изведнъж:
— Знам какво искам да бъда: искам да отразявам новините!
Стрелките на часовника на гарата показваха 3,45. Екипажът тръгна към служебния вагон в далечния край на влака. Движението и шумът на тълпата затихваха. Без да имат съзнателно намерение, хората започнаха да се умълчават.
Диспечерът беше получил потвърждение от всеки местен оператор по линията, която прорязваше планината до нефтените полета на Уайът на триста мили разстояние. Той излезе от гарата, погледна Дагни и даде сигнал, че коловозът е чист. Застанала до локомотива, Дагни вдигна ръка и повтори жеста му в знак, че е получила и разбрала нареждането.