Дългата редица товарни вагони сякаш се протягаше надалеч, на отделни, правоъгълни звена, като гръбначен стълб. Когато кондукторът махна с ръка във въздуха в края й, тя направи знак с ръка в отговор. Риърдън, Лоугън и Макким стояха мълчаливо, като почетен ескорт, оставяйки я да се качи на борда първа. Когато започна да се изкачва по стъпалата отстрани на локомотива, един репортер се сети за въпрос, който не беше задал.
— Госпожице Тагарт — викна след нея, — кой е Джон Голт?
Тя се обърна, хванала се за една метална тръба с едната си ръка, увиснала за миг над главите на тълпата.
— Ние — отговори тя.
Лоугън я последва в кабината, после и Макким, Риърдън се качи последен, след това вратата на локомотива се затвори безвъзвратно като пломбиран метал.
Светофарите на моста, очертан на фона на небето, светеха в зелено.
Между релсите, ниско над земята, също имаше зелени светлини, които се губеха в далечината, където релсите завиваха, и един друг зелен светофар стоеше на завоя, на фона на летните зелени листа, които също изглеждаха като светофари.
Двама мъже държаха бяла копринена лента, опъната през коловоза пред локомотива. Това бяха управителят на колорадския клон и главният инженер на Нийли, който беше останал на работа. Еди Уилърс трябваше да пререже лентата и така да открие новата линия. Фотографите го поставиха внимателно, с ножица в ръка, с гръб към локомотива. Обясниха му, че трябва да повтори церемонията два или три пъти, за да им даде възможност да изберат снимки — бяха приготвили нов топ лента. Той тъкмо щеше да се съгласи, но спря.
— Не — каза изведнъж. — Няма да бъде нагласено.
Със спокоен, авторитетен глас, глас на вицепрезидент, той нареди, сочейки фотоапаратите:
— Дръпнете се назад, много назад. Снимайте, докато режа, след това бързо се махнете от пътя.
Те се подчиниха, бързайки да се отдалечат напред по линията. Имаше само минута. Еди се обърна с гръб към камерите и застана между релсите с лице към локомотива. Държеше ножиците над бялата лента. Свали шапката си и я хвърли настрани. Гледаше нагоре към машината. Лек вятър разрошваше русата му коса. Локомотивът беше като огромен сребърен герб с емблемата на Нат Тагарт.
Еди Уилърс вдигна ръка, тъкмо когато стрелката на часовника на гарата достигна четири часа.
— Отваряй я, Пат! — извика той.
В момента, в който машината тръгна напред, той преряза бялата лента и отскочи от пътя й.
От страничния коловоз видя как прозорецът на локомотива преминава покрай него и как Дагни му маха в отговор на поздрава му. Сетне локомотивът замина, а той остана да гледа претъпкания перон, който се появяваше и изчезваше, докато товарните вагони потракваха покрай него.
Синьо-зелените ленти на релсите като че тичаха да ги посрещнат, като две струи, изригнали от една-единствена точка отвъд хоризонта. Траверсите се сливаха, като ги приближаваха, в гладка струя, която изтичаше под колелата. Една размазана ивица се придържаше отстрани на локомотива, ниско над земята. Дърветата и телеграфните стълбове изникваха пред погледа рязко и отминаваха, сякаш изтласкани назад. Зелените равнини се разливаха в бавен поток. На ръба на небето дълга планинска верига преобръщаше движението и сякаш следваше влака.
Тя не чувстваше колелата под пода. Движението беше като гладък полет върху крилете на незатихващ импулс, сякаш локомотивът висеше над релсите и се носеше по течението. Не усещаше скоростта. Изглеждаше странно, че зелените сигнали на семафорите продължаваха да се приближават срещу тях и да изчезват на всеки няколко секунди. Знаеше, че семафорите са през две мили.
Стрелката на скоростомера пред Пат Лоугън сочеше сто.
Тя стоеше на стола на огняря и от време на време поглеждаше към Лоугън. Той стоеше леко прегърбен, отпуснат, с ръка леко положена върху дросела — сякаш случайно, но очите му бяха приковани в коловоза отпред. Имаше лекотата на специалист — толкова самоуверен, че изглеждаше незаинтересован, но това беше лекотата след огромна концентрация върху една работа, която е абсолютно безмилостна. Рей Макким седеше на пейката зад тях. Риърдън стоеше в средата на кабината, с ръце в джобовете, разкрачен, стегнат, за да устои на движението, вторачен напред. Нямаше какво да го заинтересува встрани от коловоза: той гледаше релсите.
Собственост, мислеше си тя, поглеждайки назад към него, нямаше ли хора, които не знаеха нищо за същността й и се съмняваха в реалността й? Не, тя не се състои от документи, печати и разрешителни. Ето я — в очите му.