Звукът, изпълващ кабината, изглеждаше като част от пространството, което прекосяваха. В него се смесваха ниското бучене на двигателите, острото тракане на множество части, които звънтяха със звуците на различни парчета метал, и високия, лек звън на вибриращите прозорци.
Наоколо профучаваха предмети — цистерна, дърво, колиба, силоз за зърно.
Движеха се като чистачки на стъкло — издигаха се, описваха крива линия и изчезваха назад. Телеграфните жици се състезаваха с влака, издигайки се и падайки от стълб до стълб, в равномерен ритъм, като кардиограма на стабилен пулс, изписана в небето.
Тя погледна напред, в маранята, където релсите и хоризонтът се сливаха — мараня, която можеше да се разкъса всеки миг от някакво нещастие. Чудеше се защо се чувства по-сигурна от всеки друг път, когато е била във вагон зад локомотива — беше по-сигурна тук, където, ако се появи препятствие, гърдите й и предното стъкло щяха първо да се размажат в него. Тя се усмихна, проумяла отговора: беше сигурността да си пръв, да виждаш и да осъзнаваш напълно посоката си — не сляпото чувство, че някаква непозната сила отпред те влачи към неизвестността. Това беше най-великото чувство в живота: не да вярваш, а да знаеш.
Стъклата по прозорците на кабината караха разстилащите се поля да изглеждат още по-необятни — земята изглеждаше така отворена за движението, както за погледа.
И все пак нищо не беше далеч, всичко можеше да бъде достигнато. Едва беше зърнала проблясъка на езерото, миг по-късно вече беше до него и го отминаваше.
Това беше странен ракурс между зрението и допира, между желанието и удовлетворяването му, между — думите щракнаха остро в съзнанието й след моментно сепване — духа и тялото. Първо гледката — после физическото й изражение. Първо мисълта — после целенасоченото движение по правата линия на един коловоз към набелязаната цел. Можеше ли едното да има значение без другото? Не беше ли лошо да искаш, без да се движиш — или да се движиш без цел? Чия зла воля бродеше по света, опитвайки се да отдели двете и да ги насочи едно срещу друго?
Тя поклати глава. Не искаше да мисли или да се чуди защо светът зад нея беше такъв. Не я интересуваше. Тя летеше надалеч от него със скорост сто мили в час. Наведе се да отвори прозореца до себе си и почувства вятъра от скоростта да отвява косата от челото й. Облегна се назад, осъзнавайки единствено удоволствието, което изпитваше.
Но умът й продължаваше да препуска. Счупени парченца от мисли прелитаха през вниманието й, като телеграфни стълбове по линията. Физическо удоволствие ли? Това е влак, направен от стомана… движещ се по релси от риърдънов метал… задвижван от енергията на горящ петрол и електрически генератори… това е физическо усещане за физическо движение през пространството… но дали това е причината и значението на онова, което усещам сега? Не го ли наричат низка, животинска радост — това чувство, че въобще не ми пука, ако релсите се строшат на парчета под нас? Няма, но пак нямаше да ми пука, само защото съм преживяла това? Низко, физическо, материално, унизително телесно удоволствие?
Тя се усмихна със затворени очи, а вятърът препускаше в косата й.
Отвори очи и видя, че Риърдън гледа надолу към нея. Беше същият поглед, с който наблюдаваше коловоза. Почувства силата на волята си повалена с един-единствен тъп удар, който сякаш я лиши от способността да се движи. Издържа погледа му, облегната в стола си, докато вятърът притискаше тънкия плат на ризата към тялото й.
Той погледна встрани, а тя се съсредоточи отново върху гледката — земята се разтваряше главоломно пред тях. Не искаше да мисли, но звукът на мисълта й продължаваше, като бученето на двигателите сред звуците на локомотива. Погледна кабината около себе си. Фината стоманена мрежа на тавана, редицата нитове в ъгъла, които съединяваха листата стомана — кой ги е направил? Грубата сила на човешките мускули? Кой е направил така, че да е възможно четирите стрелки и трите лоста пред Пат Лоугън да издържат невероятната мощ на шестнайсетте двигателя под тях и да я подчиняват на ръката на един човек, който ги контролира без усилие? Тези неща и способността, от която произлизаха — това ли беше стремежът, който хората схващаха като зло? Това ли наричаха долен интерес към материалния свят? Това ли беше да си роб на материалното? Това ли беше отстъплението на човешкия дух пред тялото?