Тя разтърси глава, сякаш искаше да изхвърли въпроса през прозореца и да го остави да се разбие на парчета някъде край линията. Погледна слънцето и летните поля. Нямаше нужда да мисли, защото тези въпроси бяха само подробности — парченца от една истина, която тя знаеше и винаги е знаела. Нека отминат като телеграфните стълбове. Нещата, които знаеше, бяха като жиците, които летяха в непрекъсната линия. Думите, които изразяваха това — и пътуването, и чувствата й, и целия човешки свят, бяха: толкова е просто и правилно!
Погледна пейзажа. От известно време забелязваше човешки фигури, които профучаваха на странно правилни интервали покрай коловоза. Но те отминаваха толкова бързо, че не можеше да схване значението им, докато, като квадратите на филм, кратките кадри се сляха в едно и тя го разбра. Беше накарала да охраняват линията след завършването, но не беше наела тази верига от хора, която виждаше да се ниже до релсите. По една самотна фигура стоеше на всеки километричен камък. Някои бяха млади момчета, ученици, други — толкова стари, че силуетите на телата им изглеждаха приведени на фона на небето. Всички бяха въоръжени с каквото бяха намерили — от скъпи ловни пушки до стари мускети. Всички носеха железничарски шапки. Това бяха синовете на служителите на „Тагарт“ и старите железничари, които се бяха пенсионирали след цял живот в служба на Тагарт. Бяха дошли, без да ги повикат, за да охраняват влака. Когато локомотивът минаваше покрай тях, всеки заставаше мирно и вдигаше пушката си за почест.
Когато го разбра, тя избухна в смях — внезапно, като вик. Тя се разтърси от смях като дете — звучеше като ридание от облекчение. Пат Лоугън кимна с лека усмивка — отдавна беше забелязал почетната гвардия. Тя се наведе към отворения прозорец и размаха ръка с широко, триумфално движение поздравявайки мъжете край коловоза.
На склона на един далечен хълм видя голяма група хора, с размахани ръце на фона на небето. Сивите къщи на едно село бяха пръснати из долината под тях, сякаш захвърлени там и забравени — покривите бяха изкривени, хлътнали, а годините бяха отмили цвета на стените. Може би много поколения бяха живели там, и нищо не бележеше отминаването на дните им, освен движението на слънцето от изток на запад. Сега тези хора се бяха качили на хълма, за да видят една сребърна комета, която прорязва долините им, като звук на сигнална тръба сред дългата и тежка тишина.
Когато къщите започнаха да се виждат по-често, по-близо до линията, тя видя хора по прозорците, по верандите, по далечните покриви. Видя тълпи, блокирали пътищата по прелезите. Пътищата прелитаха отстрани като перки на вентилатор и тя не можеше да различи човешките фигури — само ръцете им, които поздравяваха влака като клони, разлюлени от вятъра на скоростта му. Те стояха под люлеещите се червени светлини на предупредителните сигнали, под табелите с надпис „Спри, огледай се, ослушай се“.
Гарата, покрай която прелетяха, докато преминаваха през един град със сто мили в час, беше като люлееща се скулптура от хора — от пероните до покрива. Тя зърна размаханите ръце, хвърлените във въздуха шапки, както и нещо, което хвърлиха по локомотива — оказа се букет цветя.
Докато навъртаха милите, градовете отминаваха покрай тях, с гарите, на които не спираха, с тълпите хора, които бяха дошли само да видят, да се радват и да се надяват. Тя виждаше гирлянди от цветя под изцапаните със сажди стрехи на старите гари и знамена в червено, бяло и синьо по проядените от времето стени. Беше като картините, които беше виждала и на които беше завиждала в учебниците по история на железниците — картини от ерата, когато хората са се събирали, за да се поздравят с първия курс на нов влак. Беше като в епохата, когато Нат Тагарт е обикалял страната и всички спирки по пътя му били белязани от хората, копнеещи да видят как изглежда едно достижение. Тази ера, мислеше тя, е отминала — поколенията са се сменяли, без да има събитие, което да посрещнат, без да има какво друго да видят, освен удължаващите се пукнатини по стените, построени от Нат Тагарт, година след година. И все пак хората дойдоха отново, както идваха и по негово време, движени от същия импулс.
Погледна Риърдън. Той стоеше, облегнат на стената, без да забелязва тълпите, безразличен към възхищението. Той гледаше работата на коловоза и на влака с концентрацията на специалист, който има професионален интерес — поведението му издаваше, че ще отхвърли като маловажна всяка мисъл „Те го харесват“, докато мисълта, която пробягваше в ума му, беше „Работи!“.
Високото му тяло, в простото сиво на панталона и ризата, изглеждаше така, сякаш е голо, готово за действие. Панталонът подчертаваше дългите линии на краката му, леката, стабилна стойка — сякаш той беше готов да се втурне напред всеки момент, късите ръкави подчертаваха гъвкавата сила на ръцете му, а разтворената риза оголваше стегнатата кожа на гърдите му.