Тя се извърна, внезапно разбрала, че се обръща към него твърде често. Но този ден не беше свързан с миналото или бъдещето — мислите й бяха свободни от всякакви заключения, — така че тя не видя никакво друго значение в това. Само мигновената сила на чувството, че е затворена с него, слепени са в това кубче въздух, а близостта на присъствието му съпровожда усещането й за този ден, също както релсите съпровождат полета на влака.
Тя се обърна решително и погледна назад. Той я гледаше. Той не се извърна, а издържа погледа й, студено и напълно съзнателно. Тя се усмихна предизвикателно, без да си дава сметка за пълното значение на усмивката си, знаейки само, че това е най-силният удар, който може да нанесе по каменното му лице. Изпита внезапно желание да го види да трепери, да изтръгне вик от него. Обърна глава, бавно, усещайки безразсъдна радост, чудейки се защо й е толкова трудно да диша.
Седеше, облегната на стола си, гледаше напред, знаейки, че той я усеща така, както и тя него. Намираше удоволствие в особеното самоосъзнаване, което това й носеше. Когато кръстосваше крака, когато се облягаше на ръката си на рамката на прозореца, когато отмахваше косата от челото си — всяко движение на тялото й беше съпроводено от едно чувство, което тя не искаше да признае: дали той го вижда?
Градовете останаха назад. Линията се катереше из все по-мрачни и труднодостижими местности. Релсите продължаваха да изчезват зад завоя, а хребетите на хълмовете продължаваха да се приближават, сякаш долините бяха надиплени като плисета. Плоските каменни плата на Колорадо приближаваха линията, а далечните небесни простори се гушеха във вълните от синкави планини.
Далеч напред те видяха мъгла от дим на фабрични комини, после мрежа от кабели на електроцентрала и самотната кула на стоманена конструкция. Приближаваха Денвър.
Тя погледна Пат Лоугън. Той се беше навел малко повече напред, тя видя, леко стягане в пръстите на ръцете и в очите му. И той, и тя знаеха каква е опасността от прекосяването на град със скоростта, с която пътуваха.
Беше само за няколко минути, но ги удари като монолитно цяло. Първо видяха самотните силуети на фабриките да преминават покрай прозорците, сетне силуетите се стопиха в неясните очертания на улиците, после делтата от релси се разпростря пред тях — като устата на фуния, която ги всмуква в гарата на „Тагарт“, защитени единствено от малките зелени мъниста светлина, пръснати по земята. От височината на кабината виждаха товарните вагони на страничните коловози да преминават покрай тях като плоски ивици покриви, черната дупка на влаковото депо да прелита покрай лицата им, те профучаха през експлозия от звук — колелата тракаха срещу стъклените плоскости на свода, тълпата надаваше одобрителни викове, които се плискаха като вода в мрака между стоманените колони, а те летяха към блестящата арка и зелените светлини, увиснали в небето отвъд — зелени светлини, като дръжки на врати в пространството, които отваряха пред тях врата след врата. След това видяха задръстените улици, които се изгубваха зад тях, отворените прозорци, натъпкани с човешки фигури, писъка на сирените, и — от покрива на един далечен небостъргач — облак от конфети, трептящ във въздуха, хвърлен от някой, който е видял прелета на един сребърен куршум през един град, застинал неподвижно, за да го наблюдава.
Отново бяха навън, на ръба на едно скалисто плато, и ужасно бързо планините се оказаха пред тях — сякаш градът ги беше хвърлил право срещу гранитна стена, и някакъв тънък перваз ги беше уловил навреме. Катереха се по склона на отвесна пропаст, земята се търкаляше под тях и надолу, изчезваше, а огромните редици от скални блокове се издигаха нагоре и препречваха слънцето, оставяйки ги да летят през синкавия сумрак, без да виждат земя или небе.
Завоите на релсите станаха като серпентини сред стените, които се приближаваха към тях, сякаш за да ги смачкат. Но понякога линията ги пробиваше и планините се разделяха, разтваряха се като две крила на края на релсите — едното зелено, покрито като с плътен килим от отвесните игли на боровете, а другото — червеникавокафяво, от гола скала.
Тя погледна надолу през отворения прозорец и видя сребърната стена на локомотива да виси в празното пространство. Далеч отдолу тънката нишка на един поток падаше от една издатина на друга, а папратите, наведени към водата, бяха всъщност трептящите върхове на брези. Видя опашката от товарни вагони на локомотива да се извива покрай един гранитен склон, под него — мили разкривен камънак, видя спиралата от синьо-зелени релси да лъкатуши зад влака.