Една скална стена изникна пред тях, изпълни предния прозорец, затъмни кабината — беше толкова близо, сякаш нямаше да могат да я избегнат за останалото им време. Но тя чу скърцането на колелата по завоя и светлината избухна отново — тя видя открит отрязък от релси на тесния ръб. Ръбът завършваше в празното пространство. Носът на локомотива сочеше право в небето. Нямаше нищо, което да ги спре, освен двете релси от синьо-зелен метал, които завиваха по ръба.
Да поемат ударната тежест на шестнайсет двигатели, мислеше си тя, натиска на седем хиляди тона стомана и товар, да ги издържат, да ги овладеят и да ги завъртят по завоя — това беше невъзможно постижение, извършено от две метални ивици, не по-широки от ръката й. Какво правеше това възможно? Каква сила беше дала мощ на невидимата подредба на молекулите? Мощ, от която зависеха живота им и живота на всички хора, които чакаха осемдесетте товарни вагона? Тя видя лицето и ръцете на един мъж, осветени от една лабораторна пещ, над бялата течност от металната проба. Почувства напора на емоция, която не можеше да сдържи, сякаш нещо изригна в нея. Тя се обърна към вратата на машинното отделение, отвори я с остро изскърцване и се втурна сред горещината на двигателите.
За миг почувства сякаш е сведена до едно-единствено сетиво — слуха, и онова, което остана от слуха й, беше един дълъг, извисяващ се и спадащ крясък. Тя стоеше в люлеещата се, затворена метална камера, гледайки огромните генератори. Искаше да ги види, защото чувството й за триумф беше свързано с тях, с любовта й към тях, с причината за труда на живота й, който беше избрала. В противоестествената яснота на силната си емоция, тя почувства, че е на път да проумее нещо, което никога не е знаела и което трябва да знае. Тя се разсмя силно, но не чу звука — нищо не можеше да се чуе от непрекъснатата експлозия.
— Линията „Джон Голт“ — извика тя, за да се наслади на прииждащия от устните си глас.
Тръгна бавно покрай двигателите, по тесен проход между тях и стената. Чувстваше се нескромно, като натрапник — сякаш се беше промъкнала в някакво живо същество, под сребърната му кожа, и наблюдаваше как животът му пулсира в сиви метални цилиндри, в извити серпентини, в запечатани тръби, в конвулсивното въртене на остриетата в металните клетки. Огромната сложност на формата над нея беше прокарана по невидими канали, а мощта, която беснееше вътре, беше доведена до крехките стрелки на стъклените циферблати, до зелените и червените мъниста, светещи на таблата, до високите, тесни шкафове с шаблонен надпис „Високо напрежение“.
Защо винаги изпитваше това радостно чувство на увереност, когато гледаше машини? Имаше два аспекта, считани за нечовешки, които явно отсъстваха в тези гигантски форми: безпричинността и безцелността. Всяка част от моторите беше въплътен отговор на „защо?“ и „заради какво?“, като стъпките на един живот, избран от онзи вид ум, който тя обожаваше. Двигателите бяха морален кодекс, излят от стомана.
Те са живи, мислеше си тя, защото са физическата форма на действието на жива сила — на разум, който е бил в състояние да схване цялата им сложност, да предопредели целта й, да й придаде форма. За миг й се стори, че двигателите са прозрачни и че вижда мрежата на нервната им система. Това беше мрежа от връзки, по-сложни и по-важни от всичките им кабели и вериги: рационалните връзки, създадени от този човешки ум, който за първи път беше създал всяка една тяхна част.
Те са живи, мислеше си, но душата им се управлява дистанционно. Душата им е у всеки човек, който има способността да достигне подобно постижение. Ако душата изчезнеше от света, двигателите щяха да спрат, защото това е силата, която ги поддържа в движение, а не горивото под краката й. Ако душата изчезне, горивото би станало отново първичен разтвор, а стоманените цилиндри биха се превърнали в петна ръжда по стените на пещерите на треперещи диваци. Това беше силата на живия разум, силата на мисълта, избора и целта.
Тя си проправяше път обратно към кабината, усещайки, че иска да се смее, да коленичи или да вдигне ръце, искайки да освободи онова, което чувства, знаейки, че то няма форма или израз.
Спря. Видя Риърдън да стои до стъпалата на вратата на кабината. Гледаше я така, сякаш знаеше защо е избягала и какво чувства. Стояха неподвижни, телата им се превърнаха в погледи, които се срещнаха в тесния проход. Пулсът й беше в хармония с пулса на двигателите, и тя чувстваше, че и двата сякаш произлизат от него — ритъмът на сърцето й заличаваше волята й. Върнаха се обратно в кабината мълчаливо, знаейки, че това е бил един миг помежду им, който не бива никога да се споменава.