Скалите отпред бяха от блестящо, течно злато. Дългите сенки се протягаха в долините отдолу. Слънцето слизаше към върховете на запад. Те се движеха на запад и нагоре, към слънцето.
Небето вече беше потъмняло до синьо-зеления цвят на релсите, когато видяха комините в една далечна долина. Беше един от новите градове в Колорадо, градовете, които бяха израснали като лъчи от нефтените полета на Уайът. Видя острите очертания на модерни къщи, плоските покриви, огромните прозорци. Беше твърде далеч, за да различи хората. В момента, в който си помисли, че едва ли наблюдават влака от такова разстояние, измежду сградите излетя ракета, издигна се високо над града и се пръсна като водопад от златни звезди в потъмняващото небе. Хората, които не можеше да види, виждаха ивицата на влака на склона на планината и изпращаха салют, самотен огнен изблик в полумрака, символ на радостта или вик за помощ.
Отвъд следващия завой, сред внезапно отворилото се пространство, тя видя две точки от електрическа светлина, бяла и червена, ниско в небето. Не бяха самолети тя видя конусите на металните кули, които ги поддържаха — и в мига, в който разбра, че това са кулите на „Уайът Ойл“, видя, че релсите тръгват надолу, че земята се разтваря, сякаш планините са се отдръпнали встрани, а в дъното, в подножието на хълма на Уайът, от другата страна на пролома на каньона, тя видя моста от риърдънов метал.
Летяха надолу, тя забрави за внимателно изчисления наклон, за огромните завои и постепенното спускане, чувстваше се така, сякаш влакът се гмуркаше надолу, с главата напред, и виждаше как мостът расте, за да ги посрещне — малък, квадратен тунел от метална дантела, с няколко кръстосани във въздуха греди, синьо-зелени и блестящи, осветени от дълъг лъч слънчева светлина от залеза, през някакъв процеп в преградата от планини. До моста имаше хора, тъмните вълни на тълпата, но те сякаш изпаднаха извън периферията на съзнанието й. Тя чуваше повишаващия се, ускоряващ се звук на колелетата, а някаква музикална тема в техния ритъм се опитваше да пробие мозъка й. Ставаше все по-силна, избухна внезапно в кабината, но тя знаеше, че беше само в нейния ум: Петият концерт на Ричард Хали, мислеше си тя, за това ли го е написал? Дали е познавал това чувство? Движеха се по-бързо — тя си мислеше, че бяха напуснали земята, запратени от планините като от трамплин, и сега плуваха из пространството. Това не е честно изпитание, помисли си, изобщо няма да докоснем моста, видя лицето на Риърдън над себе си, издържа погледа му и главата й падна назад, така че лицето й застана точно под неговото, чуха звънтенето на метала, чуха дрънчене под краката си, диагоналите на моста се мяркаха неясно през прозорците, издавайки звук на метална тръба, която се удря в колчетата на някаква ограда — сетне прозорците изведнъж станаха ясни, неудържимото им движение напред след гмуркането ги извеждаше нагоре по хълма, кулите на „Уайът Ойл“ се люлееха пред тях, Пат Лоугън се обърна, погледна Риърдън с нещо като намек за усмивка и Риърдън каза:
— Това е.
Надписът на края на един покрив гласеше „Железопътен възел «Уайът»“. Тя го гледаше, усещайки, че в него има нещо странно, докато разбра какво е: надписът не се движеше. Най-силното сътресение за това пътуване беше осъзнаването, че локомотивът не се движи. Тя чу някъде гласове, погледна надолу и видя, че на перона има хора. После вратата на кабината се отвори — знаеше, че трябва да слезе първа и стъпи на ръба.
В тази секунда тя чувстваше крехкостта на собственото си тяло, лекотата да стои изправена в цял ръст по течението на въздуха. Залови се за металните тръби и тръгна надолу по стълбата. Беше на половината път, когато усети дланите на мъжки ръце да обхващат силно ребрата и кръста й, да я откъсват от стъпалата, да я понасят във въздуха и да я свалят на земята. Не можеше да повярва, че момчето, което се смееше в лицето й, беше Елис Уайът. Напрегнатото, присмехулно лице, което помнеше, сега имаше чистотата, енергията и радостната добронамереност на дете, попаднало в онзи свят, за който той беше предназначен.
Тя се облегна на рамото му — чувстваше се нестабилно на неподвижната земя, на ръката му, която я беше прегърнала, смееше се, слушаше нещата, които той казваше, отговаряше му.