— Нима не знаеше, че ще го направим?
След миг видя лицата, които ги заобикаляха. Това бяха акционерите на линията „Джон Голт“, хората, които стояха зад двигателите „Нилсън“, автомобилите „Хамънд“, леярната „Стоктън“ и всичко останало. Тя стискаше ръцете им, речи нямаше. Стоеше до Елис Уайът, леко отпаднала, отмахвайки косата от очите си, оставяйки следи от сажди по челото си. Стискаше ръцете на мъжете от екипажа на влака, без думи, с отпечатъка на усмивки по лицата им. Около тях блестяха светкавиците на фотоапаратите, а някакви хора им махаха от съоръженията на нефтените кладенци по склоновете на планините. Над главата й, над главите на тълпата, буквите ТТ на сребърния герб бяха осветени от последните лъчи на залязващото слънце.
Елис Уайът беше поел контрола. Водеше ги нанякъде, проправяше пътека през тълпата с ръка, когато един от мъжете с фотоапаратите си проби път до нея.
— Госпожице Тагарт — извика той, — ще направите ли изявление за обществеността?
Елис Уайът посочи дългата редица товарни вагони.
— Вече го направи.
След това тя седеше на задната седалка на открита кола, движеща се по извивките на планински път. Мъжът до нея беше Риърдън, а шофьорът — Елис Уайът.
Спряха до една къща на ръба на една скала. Наоколо не се виждаха други жилища, а само всичките нефтени кладенци, разпръснати по склоновете под нея.
— Разбира се, и двамата ще останете в дома ми за през нощта — каза Елис Уайът, докато влизаха. — Къде очаквахте да спите?
Тя се засмя.
— Не знам, изобщо не бях помислила за това.
— Най-близкият град е на час път с кола. Там отиде екипажът ти — момчетата в местната служба организират парти в тяхна чест. Както и целият град. Но казах на Тед Нилсън и на другите, че за теб няма да организираме банкети и речи. Освен ако не искаш?
— За Бога, не! — каза тя. — Благодаря, Елис.
Беше тъмно, когато седнаха на масата за вечеря в една стая с големи прозорци и няколко скъпи мебели. Вечерята беше сервирана от мълчалива фигура с бяло сако — единственият друг обитател на къщата, възрастен индиец с каменно лице и вежливи маниери. Няколко светлинки бяха пръснати из стаята, пред нея и зад прозорците — свещите на масата, светлините на сондажните кули и звездите.
— Да не мислиш, че ръцете ти сега са пълни? — казваше Елис Уайът. — Дай ми само година и ще ти дам нещо, което да те държи заета. Два влака с цистерни на ден ли, Дагни? Ще бъдат четири или шест, или колкото искаш да напълня.
Той посочи светлинките по планините. — Това ли? Това е нищо в сравнение с онова, което съм приготвил.
Той посочи на запад.
— Проходът „Буена Есперанса“ На пет мили от тук. Всички се чудят какво правя с него. Има петролни шисти. Преди колко време се отказаха да опитват да извличат петрол от шисти, защото било твърде скъпо? Чакай само да видиш процеса, който съм развил. Това ще бъде най-евтиният петрол, който ще плисна в лицата им, при това в неограничени количества — безкраен запас, който ще накара и най-големият петролен басейн да прилича на кална локва. Поръчах ли тръбопровод? Ханк, двамата ще трябва да построим тръбопроводи във всички посоки до… О, моля за извинение. Дори не се представих, когато си говорихме на гарата. Дори не съм ти казал името си.
Риърдън се усмихна леко.
— Вече го отгатнах.
— Съжалявам, не исках да бъда небрежен, но бях твърде развълнуван.
— За какво беше развълнуван? — попита Дагни с присвити от насмешка очи.
Уайът издържа погледа й за миг, отговорът му съдържаше тържественост и напрежение, които се изразяваха странно, чрез усмивка в гласа му.
— За най-красивия шамар, който съм получавал и който си заслужих.
— Искаш да кажеш за първата ни среща?
— Искам да кажа за първата ни среща.
— Недей. Беше прав.
— Така беше. За всичко, освен за теб. Дагни, да открия изключение след години на… Да вървят по дяволите! Искаш ли да пусна радиото и да чуем какво говорят за вас двамата тази вечер?
— Не.
— Добре. Не искам да ги слушам. Да се задавят с речите си. Сега всички искат да се примъкнат на печелившата страна. Ние сме печелившата страна.
Той погледна Риърдън.
— На какво се смееш?
— Винаги съм бил любопитен да видя какво представляваш.
— Никога не съм имал шанса да бъда онова, което представлявам, освен тази вечер.