— Нима живееш тук сам, просто така, отдалечен на мили от всичко?
Уайът погледна прозореца.
— Аз съм само на няколко крачки от всичко.
— Ами хората?
— Имам стаи за гости за онези хора, които идват да ме видят по работа. Искам да има колкото се може повече разстояние между мен и всички други видове хора.
Той се наведе напред, за да напълни чашите им с вино.
— Ханк, защо не се преместиш в Колорадо? Да върви по дяволите Ню Йорк и Източното крайбрежие! Това е столицата на Възраждането. На второто Възраждане — не на картините с маслени бои и на катедралите, а на нефтените кули, електроцентралите и двигателите от риърдънов метал. Имало е каменна епоха и желязна епоха, а сега ще я нарекат епохата на риърдъновия метал — защото няма граници за онова, което металът ти направи възможно.
— Ще купя няколко квадратни мили в Пенсилвания — каза Риърдън! — Тези около завода. Щеше да е по-евтино да построя клон тук, както исках, но знаеш защо не мога, така че да вървят по дяволите! Така или иначе ще ги победя. Ще разширя завода, и ако тя може да ми предостави тридневен товарен превоз до Колорадо, ще се състезавам с теб за това кой ще създаде капитала на Възраждането!
— Дай ми година — каза Дагни — да пускам влакове по линията „Джон Голт“, дай ми време да възстановя системата на „Тагарт“, и ще ти дам тридневен товарен превоз през целия континент, по релси от риърдънов метал, от океан до океан!
Чудеше се какво харесва в звука на смеха на Уайът. Гласовете им, дори нейният собствен, криеха нотка, която тя не беше чувала никога преди. Когато станаха от масата, тя забеляза с учудване, че свещите бяха единственото осветление в стаята — беше се чувствала сякаш седеше под силна светлина.
Елис Уайът вдигна чашата си, погледна ги в лицата и каза:
— За света такъв, какъвто изглежда сега! — и изпразни чашата си с едно-единствено движение.
Тя чу трясъка от строшеното в стената стъкло в същия момент, в който видя въртеливото движение — извивката на тялото му, замаха на мишницата му, страховитата сила на ръката му, която беше хвърлила чашата през стаята. Това не беше обикновен жест, който се прави на празник, а жест на буен гняв; яростен жест — движение, което замества вика на болка.
— Елис — прошепна тя, — какво има?
Той обърна поглед към нея. Със същата внезапност очите му се бяха изяснили, лицето му беше спокойно, онова, което я уплаши, беше, че го видя да се усмихва нежно.
— Съжалявам — каза той. — Няма значение. Ще се опитваме да мислим, че ще трае дълго.
Земята долу беше набраздена от лунната светлина, когато Уайът ги поведе по външното стълбище към втория етаж на къщата, към откритата галерия пред вратите на стаите за гости. Пожела им лека нощ и чуха стъпките му да слизат по стълбите. Лунната светлина сякаш поглъщаше звука, точно както поглъщаше цвета. Стъпките потънаха в далечното минало, и когато замряха, тишината се превърна в самота, която е траяла дълго — като че никъде не беше останал нито един човек.
Тя не се обърна към вратата на стаята си. Той не помръдна. На нивото на краката им нямаше нищо освен тънък парапет и празното пространство. Ъгловатите очертания на къщата се губеха някъде долу, сенките повтаряха стоманения силует на кулата, пресечен от острите, черни парчета блещукаща скала. Няколко светлини, в бяло и червено, трептяха в ясния въздух, като капки дъжд, уловени по краищата на стоманените трегери. Някъде далеч три от малките капчици бяха зелени, подредени в редица покрай коловоза на „Тагарт“.
Отвъд тях, в края на пространството, увиснал на бяла дъга, висеше мрежестият правоъгълник на моста. Тя почувства някакъв ритъм, без звук или движение, усещане за пулсиращо напрежение, сякаш колелата на линията „Джон Голт“ продължаваха да се движат. Бавно, отговаряйки и съпротивлявайки се на неизречен призив, тя се обърна и го погледна.
Изразът, който видя на лицето му, я накара да разбере за първи път, че винаги е знаела какъв ще бъде краят на пътуването. Изразът не беше такъв, какъвто хората са се научили да го представят — нямаше отпуснати мускули, увиснали устни и безмозъчен глад. Чертите на лицето му бяха силно обтегнати и му придаваха особена непорочност, с остра прецизност на формите, правеха го чисто и младо. Устата му беше напрегната, устните — леко присвити, подчертавайки формата й. Само очите му бяха замъглени, с подути клепачи, а погледът беше съсредоточен в изражение, което сякаш изразяваше омраза и болка.