Шокът премина в скованост, която се разливаше по тялото й — тя чувстваше напрежение в гърлото и в стомаха си, осъзнаваше единствено тихата конвулсия, която й пречеше да диша. Но това, което чувстваше, без да има думи за него, беше — да, Ханк, да, сега, защото това е част от същата битка, по начин, който не мога да назова… защото това е нашата същност, изправена срещу тяхната… нашата велика способност, заради която те ни измъчват, способността да изпитваме щастие… Сега, ето така, без думи или въпроси… защото го искаме…
Беше като акт на омраза, като прерязващия удар на бич, увит около тялото й: тя почувства ръцете му около себе си, усети краката си привлечени напред към него, гърдите си — притиснати към неговите, устните му върху нейните.
Ръката й премина от раменете му към кръста, после към краката, изразявайки непризнатото желание, което беше изпитвала при всяка среща с него. Когато откъсна устни от неговите, тя се смееше беззвучно, триумфално, сякаш казваше: „Ханк Риърдън — суровият, недостъпен Ханк Риърдън с монашеския си офис, с бизнес разговорите си, с трудните си пазарлъци — помниш ли ги сега? А аз мисля за тях, заради удоволствието да знам, че аз те доведох до тук“. Той не се усмихваше, лицето му беше изопнато, това беше лице на враг, той отметна главата й и се впи отново в устните й, сякаш й нанасяше рана.
Тя го усети да трепери и си помисли, че това е онзи вик, който беше искала да изтръгне от него — капитулация сред останките от измъчената му съпротива. И в същото време все пак знаеше, че победата беше негова, че смехът беше нейната подвластност, че презрението й беше подчинение, че целта на цялата й огромна сила беше единствено да направи неговата победа възможно най-велика — той притискаше тялото й към своето, сякаш подчертавайки желанието си да я накара да разбере, че сега е само инструмент за удовлетворяването на неговото желание, — а неговата победа, тя го знаеше, беше нейното желание да го остави да я принизи до там. Каквото и да съм, мислеше си тя, каквато и лична гордост да имам — гордостта от моята смелост, от моята работа, от моя ум и моята свобода, — всичко това ти предлагам да използваш за да доставиш удоволствие на тялото си, това искам да ти служи, а че ти искаш то да ти послужи, е най-голямата награда, която мога да получа.
В двете стаи зад тях горяха светлини. Той я хвана за китката, повали я в стаята си, а жестът му означаваше, че няма нужда от знак на съгласие или съпротива. Заключи вратата, гледайки лицето й. Изправена, устоявайки на погледа му, тя протегна ръка към лампата на масата и загаси светлината. Той се приближи. Запали отново лампата, с едно-единствено надменно движение. За пръв път го видя да се усмихва — бавна, присмехулна, чувствена усмивка, която подчертаваше целта на действието му.
Държеше я наполовина излегната на леглото, разкъсваше дрехите й, докато лицето й беше притиснато към неговото, устните й се движеха надолу по линията на врата му, по рамото му. Тя знаеше, че всеки неин жест на желание към него му действа като удар, че в него има тръпка от недоверчив гняв, и все пак никакъв жест не може да задоволи напълно ненаситността му да получава още и още доказателства за нейното желание.
Той стоеше и гледаше надолу към голото й тяло, наведе се и тя чу гласа му — беше по-скоро изказ на надменен триумф, отколкото въпрос:
— Искаш ли го?
Нейният отговор беше повече задъхване, отколкото дума, очите й — затворени, устните — отворени:
— Да.
Знаеше, че онова, което усеща с кожата на ръцете си, е платът на ризата му, знаеше, че устните, които усеща върху своите, са неговите, но в останалата част от нея нямаше разлика между неговото и нейното същество, сякаш нямаше никакво разделяне между тяло и дух. През всичките изминали години те бяха правили своите стъпки в избраната посока — посоката, избрана със смелостта на една-едничка вярност — тяхната любов към живота. Избрана със съзнанието, че нищо няма да им се даде даром, че човек трябва да сътвори собственото си желание и всяка форма на неговото осъществяване — през оформянето на метала, релсите, двигателите — те двамата винаги са били движени от силата на мисълта, че човек преобразява света заради собствената си наслада, че човешкият дух дава смисъл на неодушевената материя, като я моделира така, че да служи на избраната цел. И този път ги беше довел до момента, когато в отговор на най-високите човешки ценности, в момент на възхищение, което не може да се изрази чрез никакъв друг знак на почит, духът прави така, че тялото да стане знак на почит, като му дава нова форма — на доказателство, на подтик, на награда, — в едно-единствено усещане за такава силна радост, която прави всеки друг подтик ненужен за съществуването. Той чу стенанието в дъха й, тя усети потръпването на тялото му — в един и същи момент.