Глава IX
Свещеното и нечестивото
Тя погледна блестящите линии по кожата на ръката си, разположени като гривни от дланта до рамото й. Това бяха ивици слънчева светлина от венецианските щори на прозореца в непозната стая. Видя синина над лакътя си, с тъмни мъниста, които бяха от кръв. Ръката й лежеше на одеялото, което покриваше тялото й. Усещаше краката и бедрата си, но остатъкът от тялото й носеше само чувство на лекота, сякаш се изпъваше спокойно във въздуха на място, което изглеждаше като клетка от слънчеви лъчи.
Тя се обърна да го погледне и си помисли: от неговата отчужденост, от обградената му със стъклена стена официалност, от гордостта му, че никога не е изпитал нищо — та до това, Ханк Риърдън в леглото до нея, след часовете на ярост, която никой от тях не можеше да назове сега, не и с думи, не и на дневна светлина, но която беше в очите им, когато се погледнеха, която искаха да назоват, да подчертаят, да си хвърлят в лицето.
Той видя лицето на младо момиче, с устни издаващи усмивка, сякаш естественото й отпуснато състояние беше състоянието на лъчезарност, а кичур коса падаше по бузата й до извивката на голото й рамо, очите й го гледаха така, сякаш беше готова да приеме всичко, което той каже, сякаш е била готова да приеме всичко, което той направи.
Той се протегна и отмахна косата от бузата й, внимателно, сякаш е чуплива. Дръпна я с върховете на пръстите си и погледна лицето й. Сетне пръстите му внезапно сграбчиха косата й и той я вдигна до устните си. Начинът, по който притисна устата си към нея изразяваше нежност, но начинът, по който пръстите му я стискаха, беше отчаяние.
Той рухна обратно на възглавницата и остана неподвижен, със затворени очи. Лицето му изглеждаше младо, умиротворено. Виждайки го за миг, без да е обяздено от напрежението, тя изведнъж разбра колко много нещастие е понесъл, но сега е отминало, помисли си тя, свършило е.
Той стана, без да я погледне. Лицето му отново беше затворено и безизразно. Взе дрехите си от пода и започна да се облича, застанал в средата на стаята, полуизвърнат към нея. Не го правеше така, сякаш тя не е там, а така, сякаш присъствието й няма значение. Движенията му, докато закопчаваше ризата си, докато слагаше колана на панталоните си, бяха прецизни и бързи, сякаш го правеше по задължение.
Тя лежеше, отпусната върху възглавницата, наблюдавайки го, наслаждавайки се на гледката на движенията на тялото му. Тя харесваше сивия панталон и ризата — експертът-механик на линията „Джон Голт“, мислеше си тя, през ивиците слънчева светлина и сенки, като затворник зад решетки. Но това вече не бяха решетки, това бяха пукнатините по стената, която линията Джон Голт беше пропукала — предупреждение за това, което ги чака навън, отвъд венецианските щори. Тя си мислеше за пътя обратно, по новите релси, с първия влак от железопътния възел на Уайът, пътят обратно, към нейния кабинет в сградата на „Тагарт“ и към нещата, които сега се отваряха за нея, за да ги спечели, но тя беше свободна да ги остави да почакат, не искаше да мисли за това, мислеше за първия допир на устните му до нейните — беше свободна да го почувства, да задържи момента, когато нищо друго няма значение. Тя се усмихна предизвикателно на ивиците небе отвъд завесите.
— Искам да знаеш това.
Той стоеше до леглото, облечен, и гледаше надолу към нея. Гласът му го произнесе равно, със съвършена яснота и без интонация. Тя го погледна послушно.
— Това, което усещам към теб, е презрение. Но то не е нищо в сравнение с презрението, което изпитвам към себе си. Не те обичам. Никога не съм обичал никого. Исках те от първия момент, когато те видях. Искам те така, както се иска курва — по същата причина, със същата цел. Изгубих две години да се проклинам, защото мислех, че си над подобни желания. Но не си. Ти си също толкова долно животно, колкото и аз. Трябва се отвратя от това, че съм го открил. Но не го правя. Вчера щях да убия всекиго, който ми каже, че си способна да направиш това, което те накарах да правиш. Днес бих дал живота си, за да не позволя да стане иначе, за да не си нищо друго, освен кучката, която си. Цялото величие, което видях у теб — не го искам в замяна на неприличния ти талант да изпитваш животинско чувство на удоволствие. Ние бяхме две велики същества, горди със силата си, нали? Е, само това е останало от нас, и не искам да се залъгвам.