Той говореше бавно, сякаш се бичуваше със собствените си думи. В гласа му нямаше емоция, само безжизнено усилие — това не беше тонът на човек, които иска да говори, а грозен, измъчен звук по задължение.
— Смятах за чест за себе си, че няма никога да имам нужда от никого. Сега имам нужда от теб. Гордеех се с това, че винаги съм действал съгласно убежденията си. Предадох се на желание, което презирам. Това е желание, което е свело ума ми, съществото ми, силата ми, до съществуване единствено в жалка зависимост от теб, дори не и от онази Дагни Тагарт, на която се възхищавах, а от твоето тяло, от ръцете ти, от устните ти и от няколкото моментни конвулсии на мускулите ти. Никога не съм престъпвал думата си. Сега престъпих клетва, която бях дал завинаги. Никога не съм извършвал нещо, което трябва да се крие. Сега трябва да лъжа, да се притаявам, да се крия. Каквото и да съм искал, съм бил свободен да го казвам на висок глас и да го постигам пред погледа на целия свят. Сега единственото ми желание е онова, което ме е гнус да назова дори пред себе си. Но то е единственото. Ще те имам — ще дам всичко, което притежавам, за това — завода, метала, постижението на целия си живот. Ще те имам на цената на нещо повече от самия мен: на цената на моето самоуважение, и искам да го знаеш. Не искам преструвки, не искам увъртане, не искам мълчаливо снизхождение, без да назоваваме същността на нашите действия. Не искам преструвки за любов, ценност, вярност или уважение. Не искам и следа от почтеност да остава по нас, за да се крием зад нея. Никога не съм молил за милост. Избрах да направя това — и ще поема всички последствия, включително и пълното признание за избора си. Това е низост, приемам я като такава, и няма висота на доблестта, която да не предам заради нея. Сега ако искаш да ме зашлевиш, давай. Ще ми се да го направиш.
Тя го слушаше, седнала изпъната, притиснала одеялото до гърлото си, за да покрие тялото си. Той беше видял в началото очите й да потъмняват, невярващи, поразени. След това му се стори, че тя го слуша с все по-голямо внимание, че вижда нещо повече от лицето му, макар и очите й да бяха приковани в неговите. Изглеждаше така, сякаш изучаваше целенасочено някакво откровение, с което никога не беше се сблъсквала. Струваше му се, че по лицето му се усилва лъч светлина, защото виждаше отражението му по нейното, докато го гледаше — видя как шокът изчезва, а след него и учудването, видя лицето й да се отпуска в странна ведрост, която изглеждаше едновременно спокойна и блестяща.
Когато спря да говори, тя избухна в смях.
Това, което го шокира, беше, че не чу гняв в смеха й. Тя се смееше просто, с лекота, с радост и облекчение, не както човек се смее на решението на някакъв проблем, а както се смее, когато открие, че никога не е имало проблем.
Тя отхвърли одеялото с преднамерено, решително движение на ръката си. Изправи се. Видя дрехите си на пода и ги ритна настрани. Застана пред него, гола.
— Искам те, Ханк. Аз съм много по-голямо животно, отколкото си мислиш. Пожелах те от първия момент, когато те видях, и единственото нещо, от което ме е срам, е, че не го знаех. Не знаех защо в продължение на две години най-светлите моменти, които преживявах, бяха онези в твоя кабинет, където можех да вдигна глава и да те погледна. Не познавах същността на онова, което чувствах в твое присъствие, нито пък причината за него. Сега го знам. Само това искам, Ханк. Искам те в леглото си — и ти ще си свободен от мен през останалата част от времето си. Няма нищо, за което да се преструваш — не мисли за мен, не чувствай, не се грижи, аз не искам ума ти, волята ти, съществото или душата ти, стига да идваш при мен за най-долното си желание. Аз съм животно, което иска единствено да изпитва удоволствието, което ти презираш — но го искам от теб. Ти ще предадеш висотата на доблестта за него, докато аз… аз нямам какво да предавам. Няма нищо, което да търся или да искам да достигна. Толкова съм низка, че бих заменила най-великата красива гледка в света за гледката на тялото ти в кабината на локомотива. И всеки път, когато я виждам, няма да мога да я гледам безразлично. Не бива да се боиш, че сега си зависим от мен. Именно аз завися от всяка твоя прищявка. Ще ме имаш винаги, когато поискаш, където и да е, при всякакви условия. Май го нарече „неприличния ми талант“. Той е такъв, че ти дава по-сигурен контрол над мен, отколкото над което и да е друго нещо, което притежаваш. Можеш да разполагаш с мен както решиш, не се боя да го призная, нямам какво да защитя от теб, нямам какво да скрия. Мислиш, че това е заплаха към твоите постижения, но не и към моите. Аз ще седя на бюрото си и ще работя, и когато нещата около мен станат непоносими, ще си помисля за наградата да бъда в леглото ти вечерта. Наричаш го поквара? Аз съм много по-покварена от теб: ти го смяташ за вина, аз — за гордост. По-горда съм от това, отколкото от всичко друго, което съм правила, по-горда, отколкото от строежа на линията. Ако трябва да назова най-важното си постижение, ще кажа: спах с Ханк Риърдън. Заслужих си го.