Когато той я хвърли обратно на леглото, телата им се сляха като два звука, които се разбиват един о друг във въздуха на стаята: звукът на измъчения му стон и на нейния смях.
Дъждът беше невидим в тъмнината на улиците, но висеше като блестящите ресни на лампион под лампата на ъгъла. Бръкнал в джобовете си, Джеймс Тагарт откри, че е изгубил носната си кърпичка. Изруга полугласно, възмутено и злобно, сякаш загубата, дъждът и студът бяха плод на нечий личен заговор срещу него. По паветата имаше тънък пласт кал, той усети лепкаво всмукване по подметките на обувките си и хлад, който се промъкваше надолу в яката му. Не искаше да върви или да спира. Нямаше къде да отиде.
След като тръгна от кабинета си след срещата на борда на директорите, разбра изведнъж, че няма други срещи, а има една дълга вечер пред себе си и няма никой, който да му помогне да убие времето. Първите страници на вестниците гърмяха за триумфа на линията „Джон Голт“, както бяха гърмели радиостанциите предишния ден и цялата нощ. Името на „Тагарт Трансконтинентал“ беше в заглавията по целия континент, както железопътните й линии, и той се беше усмихвал в отговор на поздравленията.
Беше се усмихвал, седнал начело на дългата маса на срещата на борда, докато директорите говореха за внезапния скок на акциите на „Тагарт“ на борсата, докато предпазливо искаха да видят писменото му споразумение със сестра му — просто за всеки случай, казваха — и коментираха, че е наред, че е непробиваемо, че няма съмнение, че тя трябва да прехвърли линията на „Тагарт Трансконтинентал“ веднага, говореха за блестящото си бъдеще и огромната благодарност, която компанията дължи на Джеймс Тагарт.
Беше седял по време на цялата среща, надявайки се да свърши, за да може да се прибере вкъщи. После беше излязъл на улицата и беше разбрал, че домът му е единственото място, където не би дръзнал да отиде тази вечер. Не можеше да бъде сам, не и през следващите няколко часа, и все пак нямаше на кого да се обади.
Не искаше да вижда хора. Продължаваше да вижда очите на мъжете от борда, докато говореха за неговото величие — лукави, мъгляви погледи, които криеха презрение към него и — което беше по-плашещо — към самите себе си.
Той вървеше с наведена глава, а дъждовните капки го пронизваха като игли по кожата на врата му. Поглеждаше встрани всеки път, когато минаваше покрай павилион за вестници. Вестниците сякаш му крещяха името на линията „Джон Голт“, както и друго име, което не искаше да чува: Рагнар Данешолд. Кораб, предназначен за Норвежката народна република, със спешен товар от машинни части, беше завладян от Рагнар Данешолд миналата нощ. Тази история го притесняваше някак лично, по начин, който не можеше да обясни. Чувството изглежда имаше нещо общо с онова, което чувстваше към линията „Джон Голт“.
Това е само защото му е студено, мислеше си той, нямаше да се чувства така, ако не му беше студено, човек не може да бъде във върхова форма, когато е настинал, нищо не можеше да направи — какво очакваха от него тази вечер, да пее и да танцува? Той се сопна безмълвно на непознатите съдии на останалото му без свидетели настроение. Бръкна отново в джоба за кърпичката си, изруга и реши да спре някъде и да купи хартиени кърпички.
От другата страна на площада на един някога процъфтяващ квартал той видя осветените прозорци на евтин магазин, надяваше се да е все още отворен в този късен час. Ето още един, който ще излезе от бизнеса, помисли си той, докато пресичаше площада: мисълта му достави удоволствие.
Вътре светлината беше ярка, имаше няколко уморени продавачки пред редицата от празни рафтове, и писък на грамофон, пуснат заради самотен, апатичен клиент в ъгъла. Музиката погълна острите ръбове на гласа на Тагарт: той поиска хартиени кърпички с такъв тон, сякаш продавачката беше виновна за настинката му. Момичето се обърна към рафта зад себе си, но веднъж се извърна към него, за да погледне набързо лицето му. Взе един пакет, но спря колебливо, изучавайки го с особено любопитство.
— Вие ли сте Джеймс Тагарт? — попита тя.