— Да — тросна се той. — Защо?
— О!
Тя ахна като дете при гръм на фойерверки — гледаше го с поглед, който, винаги си е мислел, беше запазен само за кинозвезди.
— Видях снимката ви във вестника тази сутрин, господин Тагарт — каза тя много бързо, а лека руменина се появи за миг по лицето й и изчезна. — Казаха, че това е невероятно постижение и как всъщност вие сте свършили всичко, само дето не сте искали да се знае.
— Аха — каза Тагарт. Усмихваше се.
— Изглеждате точно като снимката си — удивено каза тя и добави: — И да влезете просто така тук, самият вие!
— Не биваше ли? — беше се развеселил.
— Искам да кажа, че всеки говори за това, цялата страна, а вие сте човекът, който го е направил — и ето ви тук! Никога не съм виждала важна личност преди. Никога не съм била толкова близо до нещо важно, тоест до нищо от новините по вестниците.
Никога не беше му се случвало присъствието му да придава цвят на мястото, в което влиза: момичето изглеждаше така, сякаш не беше вече уморено, сякаш евтиният магазин се беше превърнал в сцена за драма и чудеса.
— Господин Тагарт, вярно ли е онова, което казват за вас във вестника?
— Какво казват?
— За вашата тайна.
— Каква тайна?
— Ами разправят, че когато всички се карали за вашия мост, дали ще издържи или не, вие не сте спорили с тях, просто сте продължили напред, защото сте знаели, че ще устои, когато никой друг не е бил сигурен в това, така че линията е била проект на „Тагарт“ и вие сте бил водещият дух зад кулисите, но сте го държали в тайна, защото не ви е интересувало дали ви вярват или не.
Той беше видял циклостилното издание на отдела си за връзки с обществеността.
— Да — каза той, — вярно е.
Начинът, по който го погледна, го накара да се чувства така, сякаш наистина е вярно.
— Било е чудесно от ваша страна, господин Тагарт.
— Винаги ли помните какво четете по вестниците толкова добре, с такива подробности?
— Ами да, предполагам — всичко интересно. Големите неща. Обичам да чета за тях. Иначе нищо голямо не ми се случва.
Тя го каза весело, без самосъжаление. В гласа и движенията й имаше млада, решителна безцеремонност. Косата й падаше на червеникавокафяви къдрици, очите й бяха раздалечени, имаше няколко лунички над чипия си нос. Той си помисли, че лицето й можеше да се нарече привлекателно, ако някой изобщо го забележеше, но нямаше особена причина да го забележи. Беше обикновено, дребно лице, с изключение на израза на бдителност, на силен интерес, изражение, което очакваше светът да крие някаква вълнуваща тайна зад всеки ъгъл.
— Господин Тагарт, какво е чувството да си велик човек?
— А какво е чувството да си малко момиче?
Тя се засмя.
— Ами чудесно е.
— Значи се справяш по-добре от мен.
— Как можете да кажете такова…
— Може би си щастлива, ако нямаш нищо общо с големите събития във вестниците. Велик. Какво всъщност наричаш велик?
— Ами… важен.
— Какво е важен?
— Вие трябва да ми кажете, господин Тагарт.
— Нищо не е важно.
Тя го погледна невярващо:
— Точно вие да го кажете и то точно тази вечер!
— Изобщо не се чувствам великолепно, ако това искаш да знаеш. Никога не съм се чувствал по-малко великолепно в живота си.
Той се учуди като видя, че тя изучава лицето му със загриженост, която никой не беше проявявал към него.
— Изморен сте, господин Тагарт — откровено каза тя. — Кажете им да вървят по дяволите.
— На кого?
— На който ви пречи. Не е правилно.
— Кое не е правилно?
— Да се чувствате по този начин. Ако сте имали труден период, но сте ги натупали всички, сега трябва да се радвате. Заслужили сте си го.
— И как предлагаш да се радвам?
— О, не знам. Но мислех, че тази вечер ще празнувате, ще организирате парти с всичките важни клечки, с шампанско и разни неща, които ви дават — ключове на градове например — истинско, надуто парти, вместо да обикаляте сам наоколо и да си купувате такива глупости като хартиени кърпички.
— По-добре ми дай тия кърпички, преди да си ги забравила напълно — каза той, подавайки й десет цента. — А що се отнася до надутото парти, хрумвало ли ти е, че може и да не искам да виждам никого тази вечер?
Тя го погледна внимателно.
— Не — каза тя. — Изобщо не ми е хрумвало. Но разбирам защо е така.
— Защо? — беше въпрос, на който самият той нямаше отговор.