— Никой не е достатъчно добър за вас, господин Тагарт — тя отговори съвсем простичко, не като ласкателство, а като факт.
— Така ли мислиш?
— Не мисля, че харесвам особено много хората, господин Тагарт. Не и повечето от тях.
— И аз съм такъв. Всъщност не харесвам никого.
— Мислех, че човек като вас не знае колко зли могат да бъдат и как се опитват да ви стъпчат и да ви яхнат, ако им позволите. Мислех си, че великите хора по света могат да се отърват от тях и да не стават примамка за мухите, но може би съм бъркала.
— Какво искаш да кажеш — примамка за мухите?
— Това е просто нещо, което си казвам, когато нещата тръгнат зле — че трябва да си пробия път до там, където няма да се чувствам като примамка за мухите през цяло време заради всякакви гадости, — но може би навсякъде е същото, само дето мухите стават по-големи.
— Много по-големи.
Тя остана безмълвна, сякаш обмисляше нещо.
— Смешно е — тъжно каза тя на някаква своя мисъл.
— Кое е смешно?
— Някога четох една книга, в която пишеше, че великите хора винаги са нещастни, и колкото са по-велики, толкова са по-нещастни. Не го разбрах. Но може би е вярно.
— Много по-вярно е, отколкото си мислиш.
Тя погледна встрани, лицето и беше притеснено.
— Защо се притесняваш толкова много за великите хора? — попита той. — Каква си ти, някаква поклонничка на героите ли?
Тя се обърна и го погледна, и той видя светлината на вътрешна усмивка, докато лицето й оставаше тържествено и сериозно — това беше най-красноречивият и най-личният поглед, който някога беше виждал насочен към себе си. Тя му отговори с тих, безличен глас:
— Господин Тагарт, какво друго може да търси човек?
Писклив звук — нещо средно между звънец и зумер — се чу изведнъж и продължи да звучи с изнервяща настойчивост. Тя рязко вдигна глава, сякаш събудена от писъка на будилник, и въздъхна.
— Време е за затваряне, господин Тагарт — със съжаление каза тя.
— Иди и си вземи шапката, ще те чакам отвън — каза той.
Тя го зяпна, сякаш от всички възможности в живота тъкмо тази не беше мислима.
— Без майтап? — прошепна тя.
— Без майтап.
Тя се извърна и хукна като светкавица към вратата на служебната стая, забравяйки касата си, задълженията си и всички женски грижи да не би случайно да покаже нетърпение при приемането на мъжка покана.
Той я изгледа за момент с присвити очи. Не призна пред себе си същността на чувството си — да не идентифицира емоциите си беше единственото стабилно правило в живота му, — той просто го чувстваше, и конкретно това чувство беше приятно, а това беше единствената идентификация, която го интересуваше. Но чувството беше резултат от мисъл, която той не би признал. Често беше срещал момичета от низшите класи, които веднага започваха да играят прибързани сценки, преструвайки се, че му се възхищават, сипеха тромави ласкателства с очевидна цел — той нито ги харесваше, нито се възмущаваше от тях, намираше в компанията им скучно удоволствие и се отнасяше с тях като с равни в игра, която смяташе естествена и за двамата играчи. Това момиче беше различно. Неизказаните думи в главата му бяха: проклетата малка глупачка наистина го мисли.
Фактът, че той я чакаше с нетърпение, докато стоеше на дъжда, че тя беше единственият човек, от който имаше нужда тази вечер, не го притесняваше, не го поразяваше като противоречие. Той не назова естеството на нуждата си. Неназованото и неизказаното не могат да се сблъскат в противоречие.
Когато тя излезе, той забеляза особеното съчетание между нейния свян и изправената й глава. Тя носеше грозен шлифер, който ставаше още по-грозен от евтиното бижу с формата на буца на ревера, и малка шапка с плюшени цветя, предизвикателно посадена върху къдриците й. Странно, но вдигнатата й глава правеше цялата комбинация привлекателна — подчертаваше колко добре носи дори нещата, които носеше.
— Искаш ли да дойдеш у нас и да пийнем по нещо? — попита той.
Тя кимна мълчаливо, тържествено, сякаш не си вярваше, че ще намери правилните думи, с които да приеме. Сетне каза, без да поглежда към него, сякаш говореше на себе си:
— Не искахте да виждате никого тази вечер, но искате да видите мен… — той никога не беше чувал толкова тържествен и горд глас.
Тя мълчеше, докато седеше до него в таксито. Гледаше нагоре към небостъргачите, покрай които минаваха. След малко каза: