— Чувала съм, че такива неща ставали в Ню Йорк, но никога не съм мислела, че ще се случат на мен.
— Откъде си?
— От Бъфало.
— Имаш ли семейство?
Тя се поколеба.
— Предполагам. В Бъфало.
— Как така предполагаш?
— Избягах от тях.
— Защо?
— Мислех си, че ако изобщо някога мога да постигна нещо, трябва да се махна от тях, и то веднага.
— Защо? Какво стана?
— Нищо не стана. И нищо никога нямаше да стане. Тъкмо това не можех да понеса.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами те… е, предполагам, че трябва да ви кажа истината, господин Тагарт. Моят старец никога не е ставал за нещо, а мама не я интересуваше какъв е, а на мен ми писна винаги да се оказва, че аз съм единствената от седмината, която има постоянна работа, а другите все да нямат късмет за едно или друго. Мислех си, че ако не се измъкна, ще се прехвърли и на мен — ще изгния изцяло, като другите. Така че един ден си купих билет за влака и си тръгнах. Даже не се сбогувах. Не разбраха, че си тръгнах.
Тя се засмя меко и сепнато при някаква внезапна мисъл.
— Господин Тагарт, това беше влак на „Тагарт“.
— Кога дойде тук?
— Преди шест месеца.
— И си съвсем сама?
— Да — щастливо каза тя.
— Какво искаше да правиш?
— Ами, знаете как е, да стана нещо, да стигна до някъде.
— Къде?
— О, не знам, но… хората правят разни неща по света. Гледах снимки на Ню Йорк и си мислех — тя посочи огромните сгради зад завесата на дъжда в прозореца на таксито, — мислех си, че някой е построил тези сгради, не е седял и не е хленчил, че кухнята е кирлива, покривът тече, тръбите са запушени, че това е шибан свят и… Господин Тагарт — тя разтърси глава, потръпвайки, и погледна право към него, — ние бяхме смрадливи бедняци и не давахме пукната пара за това. Тъкмо това не можах да понеса — че всъщност не даваха пукната пара. Пръста не искат да си мръднат. Дори боклука не изхвърлят. А съседката казва, че е мой дълг да им помагам, казва, че няма значение какво ще стане с мен, с нея или с когото и да е от нас, защото така или иначе човек нищо не може да направи!
Отвъд ясния й поглед той видя нещо в нея, нещо ранимо и твърдо.
— Не искам да говоря за тях — каза тя. — Не и с вас. Това — срещата ми с вас, искам да кажа — е нещо, което те не могат да имат. Това е нещо, което няма да споделя с тях. То е мое, а не тяхно.
— На колко години си? — попита той.
— На деветнайсет.
Когато я погледна на светлината в хола си, той си помисли, че фигурата й щеше да е хубава, ако хапнеше малко повече — изглеждаше твърде слаба за височината и структурата на костите си. Носеше тясна, износена черна рокля, която се беше опитала да прикрие с крещящите пластмасови гривни, които дрънкаха на китката й. Тя стоеше и гледаше стаята, сякаш е музей, в който не бива да докосва нищо и почтително трябва да запомни всичко.
— Как ти е името? — попита той.
— Черил Брукс.
— Ами седни де.
Той направи коктейлите мълчаливо, докато тя чакаше послушно, седнала на ръба на едно кресло. Когато й подаде чашата, тя преглътна покорно няколко пъти, после задържа чашата стисната в ръката си. Той знаеше, че тя не вкусва онова, което пие, не го забелязва, няма време да му обърне внимание.
Той глътна от питието си и сложи с раздразнение чашата обратно: дори не му се пиеше. Разходи се мрачно из стаята, знаейки, че очите й го следват, наслаждавайки се на знанието, на чувството за огромна важност, което неговите движения, копчетата му за ръкавели, връзките за обувки, лампионите и пепелниците придобиваха в този мек, незадаващ въпроси поглед.
— Господин Тагарт, какво ви прави толкова нещастен?
— Защо те интересува дали съм нещастен?
— Защото… е, ако вие нямате право да сте щастлив и горд, то кой има?
— Точно това искам да знам — кой го има?
Той се обърна рязко към нея, а думите избухнаха, сякаш беше изгорял някакъв бушон.
— Не е измислил нито желязото, нито пещите с тяга, нали?
— Кой?
— Риърдън. Не е открил нито топенето, нито химията, нито налягането на въздуха. Не може да открие метала си без хиляди и хиляди други хора. Неговият метал! Защо мисли, че е негов? Защо мисли, че е негово откритие? Всеки използва работата на всички други. Никой никога не изобретява каквото и да е.
Тя каза озадачено:
— Но желязната руда и всички тези други неща са съществували през цялото време. Защо никой не е направил този метал, а тъкмо господин Риърдън?