Внезапен, щастлив поглед, изпълнен с разбиране, освети очите й.
— Невероятно е от ваша страна, господин Тагарт, да мислите, че собственото ви достижение не е достатъчно добро за вас. Предполагам, че без значение колко далеч сте отишли, ще искате да отидете още по-далеч. Вие сте амбициозен. На това се възхищавам най-много: на амбицията. Искам да кажа… да се правят неща, непрекъснато, без да се предаваш, просто да ги правиш. Разбирам, господин Тагарт… въпреки че не разбирам всичките ви големи мисли.
— Ще се научиш.
— О, ще работя много усилено, за да се науча!
Възхитеният й поглед не беше се променил. Той крачеше из стаята, движейки се в този поглед като в нежната светлина на прожектор. Отиде да напълни отново чашата си. Огледало висеше в нишата зад подвижния бар. Той зърна собствената си фигура: високо тяло, обезобразено от немарлива, хлътнала поза, сякаш в решително отрицание на човешката грация, изтъняваща коса, мека, нацупена уста. Изведнъж го порази мисълта, че тя изобщо не го вижда: виждаше героичната фигура на строител, с гордо изправени рамене и коса, развята от вятъра. Той се разсмя с глас, чувствайки, че това е добра шега за нейна сметка, с неясното задоволство, което приличаше на победоносно чувство: превъзходството, че е успял да стъпи върху нея.
Сърбайки питието си, той погледна към вратата на спалнята си и си помисли за обичайния край на подобни авантюри. Мислеше си, че ще е лесно: момичето беше твърде възхитено, за да се съпротивлява. Видя червеникавите оттенъци на косата й, докато седеше с наведена глава под една лампа, и гладката, блестяща кожа на рамото й. Отвърна поглед. Защо да си прави труда?
Намекът за желание, който чувстваше, беше просто леко чувство за физически дискомфорт. Най-острият импулс в съзнанието му, който му натякваше да действа, не беше мисълта за момичето, а за всички мъже, които не биха подминали такъв шанс. Призна си, че тя е много по-добра от Бети Поуп, може би най-добрата, на която някога се беше натъквал. Признанието го остави безразличен. Не чувстваше към нея нищо повече от това, което беше чувствал към Бети Поуп. Не усещаше нищо. Перспективата да изпита удоволствие не си струваше усилията — нямаше желание да изпитва удоволствие.
— Става късно — каза той. — Къде живееш? Нека ти сипя още едно питие и после ще те закарам вкъщи.
Когато й каза довиждане на вратата на мизерен пансион в бедняшки квартал, тя се поколеба, борейки се да не му зададе един въпрос, който отчаяно искаше да зададе:
— Дали… — започна тя и спря.
— Какво?
— Не, нищо, нищо!
Той знаеше, че въпросът е „дали ще ви видя пак?“. Доставяше му удоволствие да не отговаря, макар и да знаеше, че отговорът е „да“.
Тя го погледна още веднъж, сякаш беше за последен път, после каза искрено, тихо:
— Господин Тагарт, много съм ви благодарна, защото… искам да кажа, всеки друг мъж би се опитал да… тоест, той би искал само това, но вие сте много по-добър, толкова много по-добър!
Той се наведе по-близо до нея с лека, заинтригувана усмивка.
— А ти би ли го направила? — попита той.
Тя се отдръпна от него, внезапно уплашена от собствените си думи.
— Не исках да кажа това! — въздъхна тя. — Господи, дори не намеквах или… — тя се изчерви силно, извърна се и побягна, изчезвайки по дългото, стръмно стълбище на пансиона.
Той стоеше на тротоара, изпитвайки странно, тежко, смътно чувство на задоволство: чувстваше се така, сякаш е извършил доблестен акт — и сякаш си беше отмъстил на всеки един, който се беше радвал край тристате мили коловоз на линията „Джон Голт“.
Когато влакът им стигна Филаделфия, Риърдън я напусна без нито една дума, сякаш всичките нощи през тяхното пътуване обратно не заслужаваха признание в реалността на дневната светлина, на претъпканите гарови перони и на движещите се локомотиви — в реалността, която той уважаваше. Тя продължи към Ню Йорк, сама. Но късно същата вечер звънецът на апартамента й се обади и Дагни знаеше, че го е очаквала.
Той не каза нищо, когато влезе — погледна я, превръщайки мълчаливото си присъствие в по-интимен поздрав от думите. На лицето му имаше лек намек за презрителна усмивка, която признаваше и се подиграваше и на нейните, и на неговите часове на нетърпение. Той стоеше в средата на всекидневната й, оглеждайки се бавно: това беше нейният апартамент, единственото място в града, което съсредоточаваше двете години мъчение за него, като място, за което не можеше да мисли, но го правеше, място, в което не можеше да влезе, а сега влизаше без предупреждение с небрежното право на собственик. Той седна в един фотьойл и изпъна крака, а тя стоеше пред него, сякаш имаше нужда от неговото позволение да седне. Доставяше й удоволствие да чака.