— Да ти кажа ли, че свърши великолепна работа с построяването на тази линия? — попита той. Тя го погледна учудено — никога не беше й правил открито подобни комплименти, възхищението в гласа му беше искрено, но намекът за подигравка още играеше по лицето му, така че тя се почувства сякаш той има предвид нещо, което тя не може да отгатне. — Прекарах целия ден да отговарям на въпроси за теб — и за линията, за метала, и за бъдещето. А, и да приемам поръчки за метала. Идват за хиляди тонове на час. Кога беше, преди девет месеца, нали? Не получавах нито един отговор отникъде. Днес трябваше да си изключа телефона, за да не слушам всички, които искат да разговарят лично с мен относно спешната си нужда от риърдънов метал. А ти какво прави днес?
— Не знам. Опитах се да слушам докладите на Еди, опитах се да се отърва от някакви хора, да намеря няколко композиции с вагони, за да пусна повече влакове по линията „Джон Голт“, защото разписанието, което планирах няма да е достатъчно за работата, която се е натрупала само за три дни.
— А и един куп хора са искали да те видят днес, нали?
— Ами да.
— И са готови на всичко, само за да разменят някоя дума с теб, нали?
— Да… предполагам.
— Репортерите не спряха да ме питат що за човек си. Едно момче от местен вестник непрекъснато повтаряше, че си велика жена. Каза, че би се страхувал да разговаря с теб, ако някога му се удаде възможност. Прав е. Онова бъдеще, за което говорят и треперят, ще бъде такова, каквото го направи ти, защото ти имаше куража, който никой от тях дори не можеше да си представи. Всички пътища към богатството, по които пълзят в момента, са проправени от твоята сила. Силата да застанеш срещу всички. Силата да не признаваш друга воля, освен своята собствена.
Тя задържа една скрита въздишка: знаеше целта му. Стоеше изправена, с отпуснати ръце, със строго лице, непоколебима и твърда — устояваше на похвалите като на бой от обиди.
— И на теб са ти задавали въпроси, нали? — той говореше съсредоточено, наведен напред. — И са те гледали с възхищение. Гледали са те така, сякаш стоиш на планински връх, а те могат само да ти свалят шапка от огромно разстояние. Не е ли така?
— Да — прошепна тя.
— Гледали са те, сякаш знаят, че човек не може да те доближи, да говори в твое присъствие или да докосне гънките на дрехите ти. Знаели са го и е истина. Гледали са те с уважение, нали? Възхищавали са ти се?
Той грабна ръката й, свали я на колене, извъртайки тялото й около краката си, и се наведе да целуне устата й. Тя се засмя беззвучно, подигравателно, но очите й бяха полуотворени, замъглени от удоволствие.
Няколко часа по-късно, когато лежаха заедно в леглото, а ръката му се движеше по тялото й, той изведнъж я попита, отхвърляйки я назад, към лакътя си, наведен над нея — и тя знаеше по напрежението на лицето му, по въздишката, скрита някъде в гласа му, въпреки че той беше нисък и балансиран, че въпросът се е изтръгнал от него след часове, в които се е измъчвал с него:
— Кои са другите мъже, които са те имали?
Той я погледна така, сякаш този въпрос беше огледан с най-малки подробности — гледка, която мразеше, но нямаше да изостави, тя почувства презрението в гласа му, омразата, страданието, но и странно нетърпение, което нямаше нищо общо с измъчване — той беше задал въпроса, докато притискаше плътно тялото й до своето.
Тя отговори спокойно, но той видя опасното примигване на очите й, сякаш като предупреждение, че го разбира твърде добре.
— Имаше само един, Ханк.
— Кога?
— Когато бях на седемнайсет.
— Продължи ли?
— Няколко години.
— Кой беше той?
Тя се отдръпна, легна на ръката му, той се наведе по-близо, с изопнато лице. Тя издържа на погледа му.
— Няма да ти отговоря.
— Обичаше ли го?
— Няма да отговоря.
— Харесваше ли ти да спиш с него?
— Да!
Смехът в очите й накара отговора да прозвучи като шамар. Смееше се, защото знаеше, че това е отговорът, от който той се ужасява и който иска. Той изви ръцете й зад нея, задържа я така, безпомощна, докато гърдите й бяха притиснати о него, почувства как болката разкъсва раменете й, тя чу яд в думите му и дрезгавост от удоволствие в гласа му: