— Кой беше той?
Тя не отговори, погледна го, очите й бяха тъмни и странно блестящи, и той видя, че очертанието на устните й, изкривени от болка, е всъщност подигравателна усмивка. Усети го да се превръща в очертание на отстъпление при допира на устните му. Задържа тялото й така, сякаш насилието и отчаянието на хватката му можеха да изтрият непознатия му съперник от света, от миналото й, дори нещо повече — сякаш можеше да превърне всяка част от него, дори от този съперник, в инструмент на своето удоволствие. Той позна по нетърпението на движенията й, когато ръцете й го обгърнаха, че това е начинът, по който искаше да бъде обладана.
Силуетът на поточната линия се движеше на фона на огнените ивици в небето, издигайки въглища до върха на далечна кула, сякаш неизчерпаем брой от малки черни кофички излизаха от земята и минаваха по диагонална линия насред залеза. Острото, далечно трополене продължаваше сред трясъка на веригите, които млад мъж в синьо работно облекло непрекъснато закачаше на машините, закрепвайки ги за товарните платформи, подредени на страничен коловоз на фирмата за сачмени лагери „Куин“ в Кънектикът.
Господин Моуън, от Обединената компания за стрелки и семафори, която беше от другата страна на улицата, стоеше и гледаше. Беше спрял да позяпа на път за вкъщи от фабриката си. Носеше леко палто, опънато по ниското му, шкембесто тяло, и бомбе на посивяващата си русолява глава.
Във въздуха се усещаше септемврийски хлад. Всички портали на фабриката на Куин бяха широко отворени, докато хора и кранове изнасяха машините — все едно изнасят жизненоважните органи и оставят празна черупка, помисли си господин Моуън.
— Още една? — попита господин Моуън, сочейки с показалец към фабриката, ако и да знаеше отговора.
— А? — попита младият мъж, който не беше го забелязал.
— Още една компания ли се мести в Колорадо?
— Аха.
— Това е третата от Кънектикът за последните две седмици — каза господин Моуън. — И като погледнеш какво става в Ню Джърси, Роуд Айлънд, Масачузетс и по целия атлантически бряг…
Младият мъж не го поглеждаше и май не го слушаше.
— Като спукана тръба е каза господин Моуън, — и цялата вода изтича в Колорадо. Всички пари.
Младият мъж прехвърли веригата и я последва сръчно, катерейки се по големия силует, покрит с платно.
— Човек си мисли, че хората имат някакво чувство към родния си щат, някаква лоялност… Но те бягат. Не знам какво става с хората.
— Заради закона е — каза младежът.
— Какъв закон?
— Законът за изравняване на възможностите.
— Как така?
— Чух, че господин Куин планирал преди година да отвори клон в Колорадо. Законът го отрязал. Така че сега е решил да се премести там — всичко, до последния болт.
— Не виждам защо това да е правилно. Законът беше необходим. Това е срам, позор — стари фирми, които са тук от поколения… Трябва да има закон…
Младият мъж работеше ловко, компетентно, сякаш изпитваше удоволствие. Зад него поточната линия продължаваше да се издига и да трополи в небето. Четири далечни комина стояха като стълбове, а димът се кълбеше бавно около тях, като дълги знамена на мачта в червеникавите отблясъци на вечерта.
Господин Моуън беше изживял издигането на всеки един комин на хоризонта още от времето на баща си и дядо си. Беше наблюдавал поточната линия от прозореца на кабинета си в продължение на трийсет години. Това, че фирмата за сачмени лагери на Куин щеше да изчезне от другата страна на улицата му се беше сторило немислимо, беше разбрал за решението на Куин и не беше му повярвал — тоест беше повярвал по същия начин, по който вярваше на всички думи, които чуваше или изричаше — като на звуци, които нямат стабилна връзка с физическата реалност. Сега знаеше, че е вярно. Той стоеше до товарните платформи на коловоза, сякаш все още имаше шанс да ги спре.
— Не е правилно — каза той, говорейки сякаш на целия хоризонт, но младият мъж отгоре беше единствената част от него, която можеше да го чуе. — По времето на баща ми не ставаше така. Не съм голяма клечка. Не искам да се боря с никого. Какво става със света?
Не последва отговор.
— Ето например ти — теб ще те вземат ли в Колорадо?
— Мен? Не. Аз не работя тук. Аз съм приходящ работник. Просто приех работата, за да помогна да измъкнат тия неща.
— Добре де, ами къде ще отидеш, когато се изнесат?
— Нямам представа.