— А какво ще правиш, ако още такива си тръгнат?
— Ще почакам и ще видя.
Господин Моуън го погледна със съмнение, не беше сигурен дали отговорът се отнасяше за него или за младия мъж. Но вниманието на събеседника му беше съсредоточено върху работата му, не поглеждаше надолу.
Той продължи към покрития силует на следващия вагон и господин Моуън го последва, гледайки нагоре, спорейки с нещо в пространството:
— Имам права, нали? Роден съм тук. Очаквах старите компании да са тук, когато порасна. Очаквах да управлявам завода като баща си. Човек е част от общността си, има право да разчита на нея, нали? Нещо трябва да се направи за това.
— За кое?
— О, да, знам, мислиш, че е невероятно, нали? Бумът на Тагарт и риърдъновият метал и златната треска в Колорадо, и празничните запои там, когато Уайът и неговата банда разширяват производството си като чайници, които прекипяват! Всеки мисли, че е невероятно, само това се чува навсякъде, хората са се побъркали от щастие, правят си планове като шестгодишни през ваканцията, човек би си помислил, че е някакъв национален меден месец или някакъв вечен четвърти юли!
Младият мъж не каза нищо.
— Е, аз пък не мисля така — каза господин Моуън и снижи глас. — Вестниците не казват така, обърни внимание, вестниците не казват нищо.
Господин Моуън не чу отговор, само тракането на веригите.
— Защо всички бягат в Колорадо? — попита той. — Какво имат там, което ние нямаме?
Младият мъж се усмихна.
— Може би е нещо, което вие имате, а те нямат.
— Какво?
Младият мъж не отговори.
— Не разбирам. Това е назадничаво, примитивно, непросветено място. Дори нямат модерно правителство. Това е най-лошото правителство от всички щати. Не прави нищо — само поддържа съдилищата и полицията. Не прави нищо за хората. Не помага на никого. Не виждам защо всичките ни най-добри компании искат да избягат там.
Младият мъж го погледна, но не отговори. Господин Моуън въздъхна.
— Това не е правилно — каза той. — Законът за изравняване на възможностите беше смислена идея. Трябва да има шанс за всекиго. Позор е хора като Куин да се възползват нечестно от него. Защо не остави някой друг да започне да произвежда сачмени лагери в Колорадо? Ще ми се хората от Колорадо да ни оставят на мира. Леярната на Стоктън там няма право да влиза в бизнеса със стрелки и семафори. Това е моят бизнес от години, имам право на старшинство, не е честно, това е вълча конкуренция, на парвенютата не бива да се разрешава да си пробиват път с мускули. Къде ще продавам стрелки и семафори? Имаше две големи железници в Колорадо. Сега „Финикс-Дюранго“ си тръгна, така че остана само „Тагарт трансконтинентал“. Не е честно да карат Дан Конъуей да напуска. Трябва да има конкуренция… А аз чаках шест месеца за поръчка на стомана от Орън Бойл, а сега той ми казва, че не може да ми обещае нищо, защото риърдъновият метал е съсипал пазара му, металът се търси навсякъде, Бойл трябва да намали производството. Не е честно да се позволява на Риърдън да разрушава пазарите на другите хора по този начин… И аз искам малко риърдънов метал, трябва ми, но само се опитай да си намериш! Опашката при него е три щата дълга — никой не може да получи и болт от него, с изключение на старите му приятели, хора като Уайът, Данагър и разни други такива. Не е честно. Това е дискриминация. Аз съм също толкова добър, колкото и следващият. Имам право на моята част от този метал.
Младият мъж погледна нагоре.
— Миналата седмица бях в Пенсилвания — каза той. — Видях завода на Риърдън. Там се работи здраво! Строят четири нови открити пещи и подготвят още шест… Нови пещи — той погледна на юг. — Никой не е строил нови пещи по атлантическото крайбрежие през последните пет години…
Той стоеше на фона на небето, върху покрития двигател, и гледаше в полумрака с лека усмивка, с готовност и копнеж, както човек гледа далечното видение на любимата си.
— И са толкова натоварени… — каза той.
Сетне усмивката му изведнъж изчезна, а начинът, по който разтърси скобата на веригата, беше първият пробив в гладката вещина на движенията му. Изглежда го разтърси гняв.
Господин Моуън погледна хоризонта, линията, колелата, пушека — пушека, който се стелеше тежко, мирно във вечерния въздух, разтегляйки се в дълга мараня чак до Ню Йорк, някъде отвъд залеза, и се почувства успокоен от мисълта за Ню Йорк и пръстена му от свещени огньове — пръстена от комини, цистерни, кранове и високоволтови далекопроводи. Почувства как сякаш приток на мощ потече по мръсните постройки на познатата му улица, харесваше тялото на младия мъж над себе си — имаше нещо успокояващо в начина, по който работеше, нещо, което се сливаше с небето… И все пак господи Моуън се чудеше защо някъде нараства пукнатина и разяжда солидните, вечни стени.