Выбрать главу

— Нещо трябва да се направи — каза господин Моуън. — Един мой приятел напусна бизнеса миналата седмица — петролния бизнес. Имаше няколко кладенеца в Оклахома, но не можеше да се състезава с Елис Уайът. Не е честно. Трябва да оставят шанс на малките хора. Трябва да сложат лимит на производството на Уайът. Не бива да му се разрешава да произвежда толкова много, че да помита всеки друг от пазара… Вчера закъсах в Ню Йорк, трябваше да оставя колата си там и да си дойда с проклетия местен влак, не можах да намеря бензин за колата, казват, че в града има недостиг на гориво… Нещата не са както трябва. Нещо трябва да се направи за това…

Гледайки към небето, господин Моуън се чудеше каква е безименната заплаха за „това“ и кой е неговият унищожител.

— Какво искате да направите? — попита младият мъж.

— Кой, аз? — каза господин Моуън. — Няма как да знам. Аз не съм голяма клечка. Не мога да решавам национални проблеми. Просто искам да си изкарвам прехраната. Знам само, че някой трябва да направи нещо за това… Нещата не са както трябва… Слушай… как ти е името?

— Оуън Келог.

— Слушай, Келог, какво мислиш, че ще стане със света?

— Не бихте искали да знаете.

От една далечна кула прозвуча свирка — сигналът за нощната смяна — и господин Моуън осъзна, че става късно. Въздъхна, закопчавайки палтото си, и се обърна да си ходи.

* * *

Дагни стоеше на прозореца на всекидневната си и гледаше града. Беше късно и лампите бяха като последните искри, останали да блещукат върху тъмните останки на лагерен огън. Тя се чувстваше умиротворена и й се щеше да може да укроти ума си, за да остави емоциите си да я настигнат, да огледа всеки миг от месеца, който беше профучал покрай нея. Нямаше време да почувства, че се е върнала в собствения си кабинет в „Тагарт трансконтинентал“ — имаше толкова много за вършене, че тя беше забравила завръщането си от изгнанието. Не беше забелязала какво беше казал Джим при завръщането й и дали изобщо беше казал нещо. Имаше само един човек, за чиято реакция искаше да знае — беше се обадила в хотел „Уейн-Фолклънд“, но й казаха, че сеньор Франсиско д’Анкония се е върнал в Буенос Айрес.

Тя си спомни момента, когато се подписа в долния край на някакъв дълъг документ — в този миг линията „Джон Голт“ беше закрита. Сега това отново беше линията „Рио Норте“ на „Тагарт трансконтинентал“ — само дето хората от екипажите на влаковете не искаха да се откажат от името. На нея също й беше трудно да се откаже, насилваше се да не я нарича „Джон Голт“ и се чудеше защо това й коства усилия и защо чувства лека болка и тъга.

Една вечер, при внезапен импулс, тя беше минала зад ъгъла на сградата на „Тагарт“, за да погледне за последно офиса на „Джон Голт Инкорпорейтид“ в алеята, не знаеше какво иска — просто да го види, си помисли.

Покрай тротоара имаше дървена ограда: разрушаваха старата сграда, най-сетне се беше предала. Тя се беше покатерила през дъските и беше погледнала през прозореца на бившия си кабинет, на светлината на уличната лампа, която някога беше хвърлила сянката на непознатия по паважа. От приземния етаж не беше останало нищо, стените бяха съборени, от тавана висяха счупени тръби, а на пода имаше купчина чакъл. Нямаше какво да се види.

Беше попитала Риърдън дали е идвал там една нощ миналата пролет и дали е стоял пред прозореца й, борейки се с желанието да влезе. Но тя знаеше, още преди той да отговори, че не е. Не му каза защо го пита. Не знаеше защо този спомен понякога още я тревожеше.

Отвъд прозореца на всекидневната осветеният правоъгълник на календара висеше като малък етикет на куфар в черното небе. На него пишеше „2 септември“. Тя се усмихна предизвикателно, спомняйки си за състезанието, което беше водила срещу неговите сменящи се страници — сега вече нямаше крайни срокове, мислеше си, нямаше бариери, заплахи, граници.

Тя чу ключа да се превърта в ключалката на апартамента й — беше чакала и беше искала да чуе тъкмо този звук тази вечер.

Риърдън влезе, както беше влизал много пъти, с ключа, който тя му беше дала като единствена покана. Той хвърли шапката и палтото си на един стол с жест, който й беше станал близък, носеше официален вечерен костюм.