— Здравей — каза тя.
— Все още чакам вечерта, в която няма да те намеря тук — отговори той.
— Тогава ще трябва да се обадиш в офиса на „Тагарт трансконтинентал“.
— Всяка вечер? Никъде другаде ли?
— Ревнуваш ли, Ханк?
— Не. Любопитно ми е какво ли е чувството.
Той стоеше и я гледаше от другия край на стаята, без да си позволи да я доближи, съзнателно удължавайки удоволствие то от мисълта, че може да го направи, когато поиска. Тя носеше тясната сива пола на делови костюм и блуза от прозрачна бяла тъкан, скроена като мъжка риза, блузата се разширяваше от талията нагоре, подчертавайки плоските й бедра, на светлината на лампата зад нея, той можеше да види крехкия силует на тялото й в греещия кръг на блузата.
— Как беше банкетът? — попита тя.
— Добре. Избягах веднага, щом можах. Защо не дойде? Беше поканена.
— Не исках да те виждам на публично място.
Той я погледна, сякаш искаше да наблегне, че разбира пълното значение на отговора й, сетне чертите на лицето му се размърдаха, намеквайки за весела усмивка.
— Изпусна много. Националният съвет на металургичната индустрия няма да рискува да ме покани за почетен гост отново. Не и ако могат да го предотвратят.
— Какво е станало?
— Нищо. Само няколко речи.
— Беше ли изпитание за теб?
— Не… Да, донякъде… Наистина исках да му се насладя.
— Да ти налея ли питие?
— Да, моля.
Тя се обърна. Той я спря, сграбчвайки раменете и отзад, наведе главата й назад и я целуна. Когато той се изправи, тя го дръпна обратно с нетърпящ възражение жест на господство, сякаш подчертаваше правото си да го направи. После се отдалечи.
— Остави питието — каза той. — Всъщност не го искам, с изключение на това, че искам да те видя да ми сервираш.
— Ами тогава нека ти сервирам.
— Не.
Той се усмихваше, изтягайки се на кушетката, с ръце, кръстосани под главата. Чувстваше се у дома си — това беше първият дом, който някога беше намирал.
— Знаеш ли, най-лошото на банкета беше в това, че единственото желание на всеки присъстващ беше да свърши — каза той. — Не мога да разбера защо изобщо са искали да го правят. Не трябваше. Със сигурност не и за мен.
Тя вдигна кутия цигари, протегна я към него, сетне задържа пламъка на запалката до върха на неговата цигара, с подчертан маниер на сервитьорка. Засмя се в отговор на неговия кикот, после седна на облегалката на един стол на другия край на стаята.
— Защо прие поканата им, Ханк? — попита тя. — Винаги си отказвал да се присъединиш към тях.
— Не исках да отхвърлям предложение за мир, при условие, че съм ги победил и те го знаят. Никога няма да се присъединя към тях, но поканата да се появя като почетен гост — е, помислих си, че умеят да губят. Реших, че е щедро от тяхна страна.
— От тяхна страна?
— Би казала, че е от моя ли?
— Ханк! След всичко, което направиха, за да те спрат…
— Победих, нали? Така че си мислех… Знаеш ли, не ги обвинявах, че не са могли да видят стойността на метала по-рано — така или иначе най-сетне я видяха. Всеки учи по свой си начин и в подходящия за него момент. Разбира се, знаех, че там има много малодушие, завист и лицемерие, но си мислех, че това е само на повърхността, че сега, когато съм доказал правотата си, и то така красноречиво, мислех си, че истинският им мотив да ме поканят е това, че оценяват по достойнство метала и…
Тя се засмя в кратката пауза — знаеше кое изречение се беше въздържал да каже: „… и заради това бих простил всичко на всекиго“.
— Но не беше така — каза той. — И не можех да си представя дори какъв е мотивът им. Дагни, не мисля, че изобщо са имали някакъв мотив. Не организираха този банкет, за да ми доставят удоволствие, или за да спечелят нещо от мен, или пък за да спасят достойнството си за пред публиката. Нямаше никаква цел, никакъв смисъл. Изобщо не ги интересуваше, когато оплюваха метала, не ги интересува и сега. Не се боят, че ще ги изритам от пазара — дори и това не ги интересува. Знаеш ли какъв беше банкетът? Сякаш бяха чули, че има някакви ценности, които човек трябва да почита, и че точно така се почитат, така че те бяха извършили съответните движения — като призраци, движени от някакъв далечен отзвук от по-добри времена. Аз… не можах да го понеса.
Тя каза с напрегнато изражение:
— И не мислиш, че ти си щедър!
Той погледна нагоре към нея, очите му светнаха весело.
— Защо те ядосват толкова?