Тя каза тихо, за да прикрие нежността в гласа си:
— Искал си да прекараш добре…
— Може би точно така е трябвало да стане. Не биваше да очаквам нищо. Дори не знам какво точно очаквах.
— Аз знам.
— Никога не съм харесвал такива събития. Не знам защо очаквах този път да е различно… Знаеш ли, отидох там с чувството, че металът е променил всичко, дори хората.
— О, да, Ханк, знам!
— Така или иначе, това беше грешното място да търся каквото и да е… Помниш ли? Веднъж каза, че честванията трябва да бъдат само за онези, които имат какво да празнуват.
Пламъчето на запалената й цигара увисна във въздуха, тя седеше неподвижно. Никога не беше му говорила за онзи прием или за каквото и да е, свързано с дома му. След миг отговори тихо:
— Спомням си.
— Знам какво имаше пред вид… Още тогава го знаех.
Гледаше право в нея. Тя сведе очи.
Той остана безмълвен, когато отново проговори, гласът му беше весел.
— Най-важното нещо за хората не са обидите, които раздават, а комплиментите. Не можах да понеса тези, които изсипаха тази вечер, особено когато не спряха да говорят как всички имат нужда от мен — те, градът, страната и сигурно целият свят. Очевидно тяхната идея за висотата на славата е да се занимават с хора, които се нуждаят от тях. Не мога да понасям хора, които имат нужда от мен.
Той я погледна.
— Ти имаш ли нужда от мен?
Тя отговори искрено:
— Отчаяно.
Той се засмя.
— Не. Нямам пред вид така. Не го казваш по същия начин, по който и те.
— Как го казах?
— Като търговец, който плаща за онова, което иска. Те го казват като просяци, които използват тенекиена купички, молейки за милостиня.
— Аз… плащам ли, Ханк?
— Не се прави на невинна. Знаеш точно какво имам предвид.
— Да — прошепна тя с усмивка.
— Я да вървят по дяволите — щастливо каза той, изпъвайки крака, докато се настаняваше по-удобно на кушетката, подчертавайки разкоша на това отпускане. — Не ставам за публична личност. Така или иначе вече няма значение. Не бива да ни интересува какво виждат или какво не виждат. Ще ни оставят на мира. Коловозът е чист. Каква е следващата стъпка, господин вицепрезидент?
— Трансконтинентална линия от риърдънов метал.
— За кога я искаш?
— За утре сутрин. Ще я получа след три години.
— Мислиш ли, че ще можеш да я направиш за три години?
— Ако линията „Джон Голт“… „Рио Норте“ продължи да работи така, както работи сега.
— Ще работи и по-добре. Това е само началото.
— Изработила съм план за финансиране. Когато започнат да пристигат парите, ще започна да махам основните релси, секция по секция, и да ги заменям с релси от риърдънов метал.
— Добре. Можем да започнем, когато кажеш.
— Ще продължа да местя старите релси към страничните линии — така или иначе няма да изтраят още дълго, ако аз не се справя. След три години ще пътуваш по собствения си метал до Сан Франсиско, ако някой иска да ти направи там банкет.
— След три години ще имам фабрики за риърдънов метал в Колорадо, Мичиган и Айдахо. Това е моят официален план.
— Твои собствени фабрики? Клонове?
— Аха.
— Ами Законът за изравняване на възможностите?
— Не мислиш, че ще съществува след три години, нали? Направих им такава демонстрация, че целият този боклук ще бъде изметен. Цялата страна е с нас. Кой ще иска да спира нещата сега? Кой ще слуша глупостите им? Имам добри лобисти, които работят във Вашингтон точно в момента. Ще отменят закона за изравняване на възможностите на следващата сесия.
— Аз… надявам се.
— Беше ми ужасно трудно през последните седмици, докато пусках новите пещи, но сега всичко е готово, строят се, аз мога да се облегна назад и да карам по-спокойно. Мога да седя на бюрото си, да събирам парите, да се мотая като скитник, да гледам как се сипят поръчките за метал и да бъда любимец навсякъде… Слушай, кога е първият ти влак за Филаделфия утре сутринта?
— О, не знам.
— Не знаеш? Каква е ползата от оперативен вицепрезидент? Трябва да съм във фабриката в седем сутринта. Да имате нещо към шест?
— Мисля, че първият е в пет и половина.
— Ще ме събудиш ли навреме, за да го хвана, или ще поръчаш да го задържат заради мен?
— Ще те събудя.
— Чудесно.
Тя седеше и го гледаше, докато той мълчеше. Изглеждаше уморен, когато влезе, а сега бръчките на изтощението бяха изчезнали от лицето му.