— Дагни — изведнъж попита той, тонът му се беше променил, имаше някаква скрита, настойчива нотка в гласа му, — защо не искаш да ме виждаш на публични места?
— Не искам да бъда част от твоя… официален живот.
Той не отговори, но след миг попита нехайно:
— Кога за последно си взе отпуска?
— Мисля, че беше преди две… не, преди три години.
— И какво прави?
— Отидох до Адайръндекс за месец. Върнах се след седмица.
— Аз го направих преди пет години. Само че отидох в Орегон.
Той лежеше по гръб и гледаше тавана.
— Дагни, хайде да си вземем отпуска заедно. Да вземем моята кола и да отпътуваме за няколко седмици, където и да е, просто да караме, по черните пътища, където никой не ни познава. Няма да имаме адрес, няма да поглеждаме вестници, няма да докосваме телефони — изобщо няма да имаме официален живот.
Тя се изправи. Приближи се до него, застана до кушетката, погледна го, докато светлината на лампата беше зад гърба й; не искаше той да види лицето й и усилието, което правеше, за да не се усмихне.
— Можеш да се махнеш за няколко седмици, нали? — каза той.
— Сега нещата са уредени и вървят. Безопасно е. Няма да имаме друг шанс през следващите три години.
— Добре, Ханк — каза тя, насилвайки се да звучи спокойно и безизразно.
— Ще го направиш ли?
— Кога искаш да тръгнем?
— В понеделник сутрин.
— Добре.
Тя се обърна и се опита да се отдалечи. Той я сграбчи за китката, дръпна я надолу и извъртя тялото й, просна я върху себе си, хвана я здраво, неудобно, както беше паднала, едната му ръка беше в косата й, притискаше устни към нейните, а другата му ръка се движеше от раменете под тънката блуза към кръста й, към краката й. Тя прошепна:
— А ти казваш, че нямам нужда от теб…
Тя се изтръгна от него и се изправи, отмахвайки косата от лицето си. Той лежеше неподвижно, загледан в нея, с присвити очи, примигващи с жив интерес, напрегнат и леко присмехулен. Тя хвърли поглед надолу: едната презрамка на комбинезона й се беше скъсала и той висеше диагонално от едното й рамо. Той гледаше гърдите й под прозрачния воал на блузата. Тя вдигна ръка да оправи презрамката. Той я плесна. Тя се усмихна разбиращо, отговаряйки с все същата подигравка. Тръгна бавно, решително през стаята и се наведе над една масичка с лице към него, с ръце, впити в ръба на масата, с извити назад рамене. Той харесваше точно този контраст — строгостта на дрехите й и полуголото й тяло — директорът на железопътната компания, и жената, която той притежаваше.
Той се изправи и седна, беше се облегнал удобно на кушетката, с кръстосани и опънати напред крака, с ръце в джобовете, гледайки я така, сякаш преценява собствеността си.
— Не казахте ли, че искате трансконтинентална линия от риърдънов метал, господин вицепрезидент? Ами ако не ви я дам? Сега мога да избирам клиентите си и да искам всякаква цена. Ако това беше преди година, щях да искам да спиш с мен в замяна.
— Де да беше.
— Щеше ли да го направиш?
— Разбира се.
— Като бизнес? Като продажба?
— Ако ти си купувачът. Щеше да ти хареса, нали?
— А на теб?
— Да — прошепна тя.
Той се приближи до нея, сграбчи раменете й и притисна устните си към гърдите й през тънката тъкан. След това, без да я пуска, се вгледа мълчаливо в нея, един дълъг миг.
— Какво направи с гривната? — попита той.
Никога не бяха го споменавали — тя трябваше да изчака за момент, за да си възвърне твърдостта на гласа.
— У мен е.
— Искам да я носиш.
— Ако някой я разпознае, ще бъде по-лошо за теб, отколкото за мен.
— Носи я.
Тя извади гривната от риърдънов метал. Протегна му я без думи, гледайки право към него, докато синьо-зелената верижка блестеше в дланта й. Той издържа на погледа й и закачи гривната на китката й. В момента, в който закопчалката щракна под пръстите му, тя наведе глава към тях и целуна ръката му.
Земята плуваше под двигателя на колата. Магистралата, която се виеше по завоите на хълмовете на Уисконсин, беше единствената следа от човешка ръка — нестабилен мост, опънат сред море от храсти, плевели и дървета. Морето се движеше бавно, сред потоци от жълто и оранжево, сред няколко червени струи, изригнали по склоновете на хълмовете, сред езерцата в зелено в падините, под чистото, синьо небе. Сред тези цветове като на пощенска картичка капакът на колата изглеждаше като бижу, по чиято хромирана стомана блещукаше слънцето, а черният лак отразяваше небето.