Дагни се наведе към страничния прозорец, с опънати напред крака, харесваше й широкото, удобно пространство на седалката на колата и топлината на слънцето по раменете й, мислеше си, че природата е красива.
— Това, което ми се иска да видя — каза Риърдън, — е билборд.
Тя се засмя: той беше отговорил на неизказаната й мисъл.
— Какво и на кого да продава? Не сме виждали нито кола, нито къща поне от час.
— Тъкмо това не ми харесва — той се наведе малко напред, с ръце на волана, намръщен. — Виж този път.
Дългата ивица бетон беше избледняла до пепеляво сивия, цвят на кости, оставени в пустинята, сякаш слънцето и снеговете бяха разяли всички следи от гуми, масло и въглища — лъскавият лак на движението. Зелени бурени се подаваха от острите пукнатини в бетона. Никой не беше използвал пътя, нито го беше поправял от много години, но пукнатините бяха малко.
— Това е добър път — каза Риърдън. — Направен е да трае. Човекът, който го е построил, трябва да е имал добро основание да очаква, че ще понесе тежък трафик в бъдеще.
— Да…
— Не ми харесва видът му.
— И на мен.
После тя се усмихна:
— Но я си помисли колко често сме чували хората да се оплакват, че билбордовете развалят вида на пейзажа. Ето, има и недокоснат пейзаж, на който да се възхищават — и добави: — Мразя такива хора.
Тя не искаше да усеща безпокойството, което почувства като тънка пукнатина, която растеше зад наслаждението от деня. Чувстваше го от време на време, през последните три седмици, при вида на местността, която прелиташе покрай капака на колата. Тя се усмихна: тъкмо капакът беше неподвижната точка в зрителното й поле, докато земята минаваше покрай нея, тъкмо капакът беше центърът, фокусът, сигурността в един замъглен, разтварящ се свят… капакът пред нея и ръцете на Риърдън на волана до нея… Тя се усмихна и си помисли, че й харесва това да е формата на нейния свят.
Една сутрин, след първата седмица от тяхното скиталчество, докато караха напосоки, оставили се на късмета на непознатите кръстопътища, той й беше казал, когато тръгваха:
— Дагни, трябва ли почивката да бъде безцелна?
Тя се беше засмяла и беше отговорила:
— Не. Коя фабрика искаш да видиш?
Той се беше усмихнал — на вината, която не трябваше да поеме, на обясненията, които не трябваше да дава, и беше отвърнал:
— Изоставена мина около залива Саджино, за която съм чувал. Казват, че е изчерпана.
Бяха минали през Мичиган и бяха стигнали до мината. Бяха минали през терасите на празна галерия, с останките от кран като скелет, наведен над тях на фона на небето, и нечия ръждясала кутия за обяд, дрънчаща под краката им. Тя почувства пробождащо безпокойство, по-остро от тъга, но Риърдън каза весело:
— Изчерпана, глупости! Ще им покажа колко тона и долара мога да измъкна от това място!
По пътя им обратно към колата той беше казал:
— Ако можех да намеря правилния човек, бих му купил тази мина утре сутринта и бих го накарал да я разработи.
На следващия ден, когато пътуваха на запад и на юг, към равнините на Илинойс, той изведнъж беше казал, след дълго мълчание:
— Не, ще трябва да почакам да отменят закона. Човекът, който може да разработи тази мина, няма да има нужда аз да го уча. Човекът, който би имал нужда от мен, няма да струва пукната пара.
Можеха да говорят за работата си, както правеха винаги, с пълната увереност, че ще бъдат разбрани. Но никога не говореха за себе си. Той се държеше така, сякаш страстната им интимност беше безименен физически факт, който не може да се определи в общуването между две съзнания. Всяка нощ тя сякаш лежеше в ръцете на непознат, който й позволяваше да вижда всяка тръпка на чувство, която преминаваше през тялото му, но никога нямаше да й позволи да разбере дали сътресенията довеждаха до някакъв трепет вътре в него. Тя лежеше гола до него, но на китката й беше гривната от риърдънов метал.
Тя знаеше, че той мразеше задължението да се подписват като „господин и госпожа Смит“ в регистрите на мизерните крайпътни хотели. Имаше вечери, когато тя забелязваше леко присвитите му от гняв устни, сякаш той подписваше очакваните имена под очакваната измама — гняв към онези, които правеха измамата необходима. Тя забелязваше с безразличие изпълненото с разбиране лукавство в поведението на хотелския персонал, което изглежда предполагаше, че персоналът и клиентите са съучастници в някаква срамна вина: вината да се търси удоволствие. Но тя разбираше, че за него това няма значение, когато са сами — когато я държеше притисната към себе си за миг и тя виждаше, че очите му са живи и лишени от вина.