Минаваха през малки градове, по мрачни странични пътища, през места, каквито не бяха виждали от години. Тя чувстваше неудобство при вида на градчетата. Изминаха дни, преди да разбере какво й липсва най-много: гледката на прясна боя. Къщите бяха като мъже в измачкани костюми, които бяха изгубили желание да стоят изправени: корнизите им бяха като отпуснати рамене, изкривените стъпала бяха като разкъсани подгъви, счупените прозорци — като кръпки, съшити с дъски. Хората по улиците гледаха новата кола не просто като рядка гледка, а така, сякаш блестящият черен силует беше невъзможно видение от друг свят. Имаше няколко коли по улиците и повечето от тях бяха теглени от коне. Тя беше забравила прозаичния облик и употреба на конската сила — не й хареса да я види да се завръща.
Не й беше смешно и през онзи ден на железопътния прелез, когато Риърдън се разсмя и посочи нещо, а тя видя влака на малката местна железница да се олюлява иззад един хълм, теглен от древен локомотив, който кашляше черен дим през дългия си комин.
— За Бога, Ханк, не е смешно!
— Знам — каза той.
Вече бяха се отдалечили на седемдесет мили и на час път от него, когато тя каза:
— Ханк, представяш ли си „Тагарт Комет“, теглен през континента от такъв локомотив на въглища?
— Какво ти става? Стегни се.
— Съжалявам… Просто продължавам да мисля, че няма да има никаква полза от целия ми нов коловоз и новите ти пещи, ако не намерим човек, който да е в състояние да произвежда дизелови локомотиви. Ако не го намерим бързо…
— Тед Нилсън от Колорадо е твоят човек.
— Да, ако намери начин да отвори новия си завод. Затвори повече пари, отколкото трябваше, в облигации на линията „Джон Голт“.
— Оказа се доста печеливша инвестиция, нали?
— Да, изправи го на крака. Сега е готов да продължи напред, но не може да намери инструменти. Няма откъде да се купят инструменти за машиностроене — никъде, на никаква цена. Получава само обещания и отсрочки. Претърсил е цялата страна, рови за стари боклуци в затворените фабрики. Ако не започне скоро…
— Ще започне. Кой ще го спре сега?
— Ханк — изведнъж каза тя, — можем ли да отидем на едно място, което искам да видя?
— Разбира се, където кажеш. Къде е това място?
— В Уисконсин. Там имаше великолепна компания за двигатели по времето на баща ми. Имахме разклонение, което я обслужваше, но закрихме линията преди около седем години, когато затвориха фабриката. Мисля, че сега това е един от тези западнали райони. Може би там все още има някакви машини, които Тед Нилсън да може да използва. Може да са ги пропуснали — мястото е забравено и до него няма никакъв транспорт.
— Ще го намеря. Как се казваше фабриката?
— Компания за двигатели „Двайсети век“.
— Ама разбира се! Беше една от най-добрите фирми за двигатели, когато бях млад, може би най-добрата. Май си спомням, че имаше нещо странно в начина, по който напуснаха бизнеса… не мога да си спомня какво беше.
Отне им три дни разпитване, но накрая откриха избелелия, изоставен път, и сега караха през жълтите листа, които блестяха като море от златни монети, към Компанията за двигатели „Двайсети век“.
— Ханк, какво ще стане, ако нещо се случи с Тед Нилсън? — изведнъж попита тя, докато пътуваха мълчаливо.
— Защо трябва да му се случва нещо?
— Не знам, но… виж случая с Дуайт Сандърс. Той изчезна. „Юнайтед Локомотивс“ вече не съществува. А другите фабрики не са в състояние да произвеждат дизели. Спрях да слушам обещания. А… каква полза има от железопътна линия без двигателна сила?
— В този ред на мисли, каква полза има от каквото и да е без нея?
Листата искряха, люшкайки се от вятъра. Те се бяха разстлали на мили разстояние наоколо — по тревата, по храстите, по дърветата — движеха се и имаха цветовете на огъня — сякаш празнуваха някаква постигната цел, изгаряйки в необуздано, непокътнато охолство.
Риърдън се усмихна.
— Има какво да се каже за пустошта. Започвам да я харесвам. Нова земя, която никой още не е открил.
Тя се съгласи весело.
— Почвата е добра — виж как расте всичко. Бих разчистила този храсталак и бих построила…