Изведнъж спряха да се смеят. Трупът, който видяха сред плевелите до пътя, беше един ръждив цилиндър с парчета стъкло — бяха останки от бензинова колонка. Това беше единственото нещо, което се виждаше наоколо. Няколкото обгорени стълба, бетонната плоча и блещукащите строшени стъкла, които някога са били бензиностанция, бяха погълнати от храстите и бяха незабележими, освен ако не се вгледаш внимателно — след година нямаше да се виждат изобщо.
Отклониха поглед. Продължиха напред, без да искат да знаят какво друго се криеше под тези безкрайни бурени. Чувстваха един въпрос, като тежест в тишината помежду им: чудеха се колко много бяха погълнали плевелите и колко бързо го бяха направили.
Пътят внезапно свърши зад завоя, под един хълм. Онова, което беше останало, бяха няколко парчета бетон, стърчащи от дълга яма, пълна с катран и кал. Бетонът беше разбит от някого и изнесен, дори и плевелите не можеха да растат върху ивицата земя, останала след него. На хребета на далечен хълм един самотен телеграфен стълб стоеше наведен на фона на небето, като кръст над обширен гроб.
Отне им три часа и спукана гума, за да се промъкнат на първа скорост по недокосната глина, през оврази и коловози, останали от колелета на каруци, за да достигнат селището, което лежеше в долината, оттатък хълма с телеграфния стълб.
Няколко къщи още стояха в скелета на онова, което някога е било индустриален град. Всичко, което е можело да се движи, си беше тръгнало, но няколко човешки същества бяха останали. Празните конструкции бяха просто изправени отломки — бяха проядени, но не от времето, а от хората — дъските бяха изтръгвани безразборно, липсваха парчета от покриви, в изкормените мазета бяха оставени дупки. Изглеждаше сякаш някакви слепи ръце са грабили, каквото им е било нужно в момента, без идея за следващия ден.
Няколко обитаеми къщи бяха пръснати безразборно сред руините — пушекът от комините им беше единственото видимо движение в града. Една бетонна черупка, която някога е била училище, стоеше като череп в покрайнините — с прозорците си без стъкла — като празни орбити, и със скъсаните си жици — като кичури коса.
От другата страна на града, на един далечен хълм, беше фабриката на компанията за двигатели „Двайсети век“. Стените, очертанията на покривите и комините й изглеждаха спретнати, непревземаеми като крепост. Щеше да изглежда непокътната, ако не беше сребристият резервоар за вода, който беше наклонен на една страна.
Не видяха никаква следа от път до фабриката сред оплетените дървета и хълмовете. Стигнаха до вратата на първата къща, която видяха — от нея се издигаше немощна струйка дим. Вратата беше отворена. Една възрастна жена излезе, влачейки крака, при звука на двигателя. Беше прегърбена и подута, боса, облечена в дреха от брашнен чувал. Погледна колата без учудване и без любопитство — това беше празният поглед на същество, което беше загубило способността да изпитва друго чувство, освен изтощението.
— Можете ли да ми посочите пътя за фабриката? — попита Риърдън.
Жената не отговори веднага, гледаше така, сякаш не можеше да говори английски.
— Коя фабрика? — попита тя.
— Ето тази — посочи Риърдън.
— Затворена е.
— Знам, че е затворена. Но има ли начин да се стигне там?
— Не знам.
— Някакъв път?
— Има пътища в гората.
— Проходими за кола?
— Сигурно.
— Добре, кой би бил най-добрият път?
— Не знам.
През отворената врата можеха да видят вътрешността на къщата й. Имаше една безполезна газова печка, фурната й беше натъпкана с парцали и служеше за скрин. В друг ъгъл имаше каменна печка с няколко цепеници, които горяха под стар котел, а дългите ивици сажди се издигаха по стената. Някакъв бял предмет лежеше облегнат на краката на масата: беше порцеланов умивалник, изтръгнат от стената на някоя баня, пълен с увехнало зеле. Една лоена свещ беше забучена в бутилка на масата. По пода не беше останала боя — дъските му бяха изжулени до прогизнало сиво, което сякаш изразяваше болката в костите на човека, който се беше навеждал и беше ги търкал, губейки битката с мръсотията, просмукала се вече в структурата на дъските.
Домочадието от парцаливи деца се беше събрало на вратата зад жената — мълчаливо, едно по едно. Те зяпаха колата не с живото любопитство на деца, а с напрежението на диваци, готови да изчезнат при първия знак за опасност.
— Колко мили са до фабриката? — попита Риърдън.