— Десет мили — каза жената и добави: — Може би пет.
— Колко далеч е следващият град?
— Няма следващ град.
— Все някъде има други градове. Колко далеч са?
— Да. Някъде.
На празното място встрани от къщата те видяха някакви избелели парцали, висящи на простор, който беше направен от парче телеграфна жица. Три пилета кълвяха сред лехите на рехава градина със зеленчуци, а четвъртото седеше на един прът, който беше всъщност парче от водопроводна тръба. Две прасета се въргаляха в локва с кал и боклуци, а камъните за стъпване през тора им бяха от парчета бетон от магистралата.
Чуха стържещ звук в далечината и видяха един мъж да вади вода от един кладенец с помощта на въжена макара. Гледаха го докато слизаше бавно по улицата. Носеше две кофи, които изглеждаха твърде тежки за слабите му ръце. Не можеше да се каже на колко е години. Той се приближи и спря, гледайки колата. Очите му стрелнаха чужденците, сетне се отместиха, подозрителни и лукави. Риърдън извади десетдоларова банкнота и му я протегна с въпроса:
— Бихте ли ни показали пътя за фабриката?
Мъжът погледна парите с мрачно безразличие, без да мръдне, без да вдигне ръка към тях, все още сграбчил кофите. Ако можеше някога да се намери един човек, лишен от алчност, мислеше си Дагни, то това беше той.
— Тук не ни трябват пари — каза той.
— Не работите ли, за да живеете?
— Аха.
— Е тогава какво използвате вместо пари?
Мъжът остави кофите, сякаш току-що му беше хрумнало, че не е необходимо да се превива под тежестта им.
— Не използваме пари — каза той. — Просто разменяме неща помежду си.
— Как търгувате с хората от други градове?
— Не ходим в други градове.
— Май не ви е лесно тук.
— Вас какво ви засяга?
— Нищо. Просто любопитство. Защо стоите тук тогава?
— Моят старец имаше бакалия тук. Само дето фабриката затвори.
— Защо не се преместихте?
— Че къде?
— Където и да е.
— За какво?
Дагни гледаше двете кофи: бяха квадратни тенекии с дръжки от въже. Бяха кутии от бензин.
— Слушайте — каза Риърдън, — можете ли да ни кажете дали има път до фабриката?
— Има много пътища.
— Има ли такъв, по който да може да мине кола?
— Предполагам.
— Кой?
Мъжът съсредоточено обмисляше въпроса.
— Ами, значи, ако завиете наляво след училището и продължите до кривия дъб, оттам има път нагоре, който е добър, ако не е валяло от няколко седмици.
— Кога валя за последно?
— Вчера.
— Има ли друг път?
— Ами можете да минете през ливадата на Хенсън и през гората — оттатък има добър, солиден път, чак до поточето.
— Има ли мост над това поточе?
— Не.
— Какви са другите пътища?
— Ако търсите път за кола, има един от другата страна на парцела на Милър, павиран е, това е най-добрият път за кола, просто завивате надясно след училището и…
— Но този път не води до фабриката, нали?
— Не, не е до фабриката.
— Добре — каза Риърдън. — Предполагам, че сами ще намерим пътя.
Той вече беше натискал стартера, когато голям камък се удари с все сила в предното стъкло. Стъклото беше нечупливо, но по него се появи мрежа от пукнатини. Видяха един парцалив малък хулиган да изчезва зад ъгъла, кикотейки се и чуха невъздържания смях на другите деца, които му отговориха иззад няколко прозореца и пукнатини.
Риърдън преглътна една ругатня. Мъжът погледна вяло по улицата, мръщейки се леко. Старата жена продължи да зяпа, без да реагира. Тя беше стояла там мълчаливо, наблюдавайки, без интерес или цел, като химическа съставка на фотографска лента, абсорбирайки видимите форми само защото трябва да бъдат абсорбирани, но неспособна да оформи каквато и да е преценка спрямо предметите в полезрението си.
Дагни я изучаваше от няколко минути. Подутата безформеност на тялото й не беше следствие от възрастта и немарата: май беше бременна. Това изглеждаше невъзможно, но вглеждайки се по-внимателно Дагни видя, че пепелявата й коса не е побеляла и че по лицето й има само няколко бръчки — празните очи, превитите рамене и провлачените движения й придаваха видът на старица.
Дагни се наведе и попита:
На колко сте години?
Жената я погледна — не беше засегната, а просто отговори, както се отговаря на безсмислен въпрос.
— На трийсет и седем.