Внезапно тя изпъшка, това не беше звук, а сътресение, което я накара да се хвърли върху купчината боклук. Беше на колене и длани, пълзеше из боклуците и грабваше всяко парче хартия, което видеше, после го хвърляше и продължаваше да търси. Ръцете й трепереха.
Намери част от онова, което се надяваше да е оцеляло. Беше тънко снопче напечатани на машина листа, защипани заедно — останки от ръкопис. Началото и краят липсваха, но парчетата хартия, останали под кламера, показваха значителния брой страници, който някога е съдържал. Хартията беше пожълтяла и суха. Ръкописът беше описание на двигателя.
От празния двор на електроцентралата на завода Риърдън я чу да крещи:
— Ханк!
Звучеше като вик на ужас. Той хукна по посока на гласа. Видя я да стои в средата на една стая, с кървящи ръце, скъсани чорапи, изцапан с прах костюм, сграбчила снопче листа.
— Ханк, това на какво ти прилича? — попита тя, сочейки към странна отломка в краката си, а гласът й беше напрегнат, екзалтиран, като на човек зашеметен от шок, откъснат от реалността.
— На какво ти прилича?
— Нарани ли се? Какво стана?
— Не! О, няма значение, не гледай мен! Аз съм добре. Виж това. Знаеш ли какво е?
— Какво си си причинила?
— Трябваше да го изкопая оттам. Добре съм.
— Трепериш.
— И ти ще се разтрепериш след малко. Ханк! Погледни го. Просто го погледни и ми кажи какво мислиш, че е.
Той погледна надолу, после се вгледа внимателно — и след миг седеше на пода и проучваше внимателно предмета.
— Странен начин да сглобиш двигател — намръщено каза той.
— Прочети това — каза тя и му протегна листовете.
Той се зачете, погледна нагоре и каза:
— Боже Господи!
Тя седеше на пода до него и за миг и двамата не можеха да кажат нищо.
— Намотката беше — каза тя. Имаше чувството, че умът й препуска и не може да догони всички неща, които внезапен взрив беше разкрил пред очите й, и думите й се блъскаха една о друга. — Намотката беше първото, което забелязах, защото бях виждала такива скици, не точно същите, но подобни, преди години, когато бях в училище — бяха в една стара книга, бяха се отказали от тях, бяха ги сметнали за невъзможни, много, много отдавна, но на мен ми харесваше да чета всичко, което можех да намеря за железопътните двигатели. Според тази книга е имало времена, когато хората са мислели за това, работели са върху него, прекарвали са години в експерименти, но не са могли да намерят решение и са се отказали. Било е забравено поколения наред. Не мислех, че някой жив учен мисли вече за това. Но някой го е направил. Някой е намерил решение, сега, днес! Ханк, разбираш ли? Тези хора, някога отдавна, са се опитали да изобретят двигател, който да извлича статичното електричество от атмосферата. Не са успели да го направят. Отказали са се.
Тя посочи счупената форма.
— Но ето го тук.
Той кимна. Не се усмихваше. Седеше и гледаше останките, съсредоточен върху някаква своя мисъл, обаче не изглеждаше щастлив.
— Ханк! Разбираш ли какво означава това? Това е най-голямата революция в двигателите след откриването на двигателя с вътрешно горене — дори по-велика от нея! Тя помита всичко и прави всичко възможно. Да върви по дяволите Дуайт Сандърс и всички останали! Кой би погледнал вече дизел? Кой би се тревожил за петрол, въглища или станции за презареждане? Виждаш ли онова, което и аз? Чисто нов локомотив, наполовина колкото единичен дизел, с десет пъти по-голяма мощност. Самостоятелен генератор, който работи с няколко капки гориво, без ограничения в енергията. Най-чистото, бързо, евтино двигателно средство, измисляно някога. Виждаш ли какво ще направи това с нашата транспортна система и със страната — за около година?
По лицето му нямаше искра на вълнение. Той каза бавно.
— Кой го е проектирал? Защо е бил оставен тук?
— Ще открием.
Той претегли замислено листовете в ръката си.
— Дагни — попита той, — ако не намериш човека, който го е направил, ще можеш ли да възстановиш този двигател само от онова, което е останало?
Тя направи голяма пауза, след това думата сякаш потъна:
— Не.
— Никой няма да може. Той е успял, вярно. Работело е, съдейки по това, което пише тук. Това е най-великото нещо, което съм виждал. Било е. Не можем да го накараме да проработи отново. За да заместим онова, което липсва, ще ни трябва ум, велик като неговия.