— Ще го открия, дори и да трябва да зарежа всичко друго, което правя.
— И ако е още жив.
Тя долови несигурност в тона на гласа му.
— Защо го казваш така?
— Не мисля, че е жив. Ако беше, щеше ли да остави такова изобретение да гние в купчина боклук? Щеше ли да изостави такова достижение? Ако беше още жив, щяхме да имаме локомотиви със самостоятелни генератори още преди години. И нямаше да трябва да го търсиш, защото сега целият свят щеше да знае името му.
— Не мисля, че този модел е направен отдавна.
Той погледна хартията на ръкописа и ръждивия корпус на мотора.
— Преди около десет години, мисля. Може би малко повече.
— Трябва да го намерим или да намерим някой, който го е познавал. Това е по-важно…
— … от всичко, притежавано или произвеждано от когото и да е днес. Не мисля, че ще го намерим. И ако не го намерим, никой няма да е в състояние да повтори неговото постижение. Никой няма да реконструира двигателя му. Не е останало достатъчно от него. Това е просто следа, неоценима следа, но ще трябва ум като тези, които се раждат веднъж на всеки век, за да се завърши. Да виждаш съвременните ни изобретатели да се опитват да го постигнат?
— Не.
— Не е останал нито един първокласен изобретател. Няма нови идеи за двигателите от години. Това е професия, която умира — или е вече мъртва.
— Ханк, знаеш ли какво би означавал този двигател, ако беше създаден?
Той се разсмя.
— Бих казал — около десет години, прибавени към живота на всеки един човек в тази страна, ако вземеш пред вид колко неща би направил по-евтини и лесни за производство, колко часа човешки труд щеше да освободи за друга работа и колко повече щеше да носи на всеки неговата работа. Локомотиви? Ами автомобили, кораби, самолети с такива двигатели? И трактори. И електроцентрали. Всички те — свързани към източник на енергия без гориво, за което да се плаща, с изключение на няколко цента, за да се движи конверторът. Този двигател щеше да задвижи и да запали цялата страна. Щеше да осигури електрически крушки във всяка дупка, дори и в домовете на онези хора, които видяхме в долината.
— Щеше? Ще го направи. Ще намеря човека, който го е направил.
— Ще се опитаме.
Той се изправи рязко, но спря, за да погледне към потрошените останки и каза с тъжен смях:
— Това е бил двигателят на линията „Джон Голт“.
След това заговори с безцеремонния маниер на началник.
— Първо ще се опитаме да намерим офиса на персонала им тук. Ще прегледаме документите, ако са останали някакви. Имаме нужда от имената на изследователите и инженерите им. Не знам кой е собственикът на това място сега и предполагам, че собствениците ще са трудни за откриване — иначе нямаше да го оставят да стигне до тук. После ще минем през всяка стая в лабораторията. По-късно ще докараме няколко инженери и ще преровим останалото.
Те тръгнаха да излизат навън, но тя спря за миг на прага.
— Ханк, този двигател е бил най-ценното нещо в тази фабрика — тихо каза тя. — Бил е по-ценен от цялата фабрика и всичко, което някога е съдържала. И все пак е бил зарязан и изоставен. Бил е единственото нещо, което никой не е сметнал за достатъчно ценно, че да си даде труд да го вземе.
— Точно това ме плаши — отговори той.
Кабинетите на персонала не им отнеха много време. Намериха ги по надписа на вратата, но само той беше останал. Вътре нямаше мебели, документи — нищо, освен парчета от счупените прозорци. Върнаха се обратно в помещението с двигателя. Пълзейки на колене, претърсиха всяко парче боклук по пода. Имаше малко неща за намиране. Отделиха документите, които изглежда съдържаха лабораторни записки, но никой от тях не се отнасяше до двигателя, а сред тях нямаше страници от ръкописа. Опаковките от пуканки и бутилката от уиски свидетелстваха що за нашественически орди са минали през стаята — като вълни, отмили останките от разрушението в незнайни дълбини.
Отделиха няколко парчета метал, които можеше да са част от двигателя, но те бяха твърде малки, за да имат някаква стойност. Двигателят изглеждаше така, сякаш части от него са били изтръгнати, може би от някой, който е мислел, че може да им намери някакво по-обичайно приложение. Онова, което беше останало, беше твърде непознато, за да заинтригува някого.
Стоейки на болящите си колене, с длани, опрени о зърнестия под, тя чувстваше как ядът я кара да трепери — раняващ, безпомощен гняв, който се ражда при допир със светотатство. Чудеше се дали нечии кърпи не висят на простор, направен от липсващите кабели на двигателя, дали колелата му не бяха станали геранило над селски кладенец, дали цилиндърът му не беше ваза със здравец на перваза на любимата на човека с бутилката от уиски.