На хълма беше останала малко светлина, а синкава мъгла падаше над долините, а червеното и златното на листата се стелеше чак до небето, сред ивиците на залеза.
Беше тъмно, когато свършиха. Тя се изправи и се облегна на празната рамка на прозореца, за да почувства докосването на хладния въздух по челото си. Небето беше тъмносиньо. „Можеше да задвижи и да запали цялата страна“. Тя погледна двигателя. После погледна и пейзажа навън. Изведнъж простена, сякаш поразена от дълга тръпка, и отпусна глава на рамото си, притисната към рамката.
— Какво има? — попита той. Тя не отговори. Той погледна навън. Далеч долу, в долината, в сгъстяващата се нощ, трептяха няколко бледи петънца — светлините на лоените свещи.
Глава X
Факелът на Уайът
— Да ни пази Господ, госпожо — каза чиновникът от службата по вписванията. — Никой не знае кой притежава тази фабрика сега. Предполагам, че никой никога няма и да го знае.
Служителят седеше зад едно бюро в кабинет на партера, където прахът се събираше необезпокояван по папките и по неколцината посетители, които изобщо идваха. Той гледаше блестящия автомобил, паркиран пред прозореца на калния площад, който някога е бил център на проспериращ общински избирателен район, после погледна с изтощено и тъжно учудване двамата си непознати посетители.
— Защо? — попита Дагни.
Той посочи безпомощно купчината хартия, която беше извадил от папките.
— Съдът ще трябва да реши кой е собственикът, а не мисля, че който и да е съд може да го направи. Ако изобщо се стигне до някакъв съд. Не мисля, че това ще стане.
— Защо? Какво е станало?
— Ами беше разпродадена — „Двайсети век“, искам да кажа. Компанията за двигатели. Беше продадена два пъти, едновременно, на двама различни собственици. Навремето това беше голям скандал, преди две години, а сега — той посочи с пръст — е просто сноп книжа, които се мотаят наоколо и чакат за изслушване в съда. Не знам кой съдия ще е в състояние да оправи някакви права на собственост, или каквито и да е права.
— Бихте ли ми казали какво точно е станало?
— Ами последният законен собственик на фабриката беше Народната ипотечна компания от Рим, Уисконсин. Това е град от другата страна на фабриката, на трийсет мили на север. Тази ипотечна компания беше просто една шумна банда, която рекламираше лесни кредити. Марк Йонтс я оглавяваше. Никой не знаеше откъде идва и никой не знае къде е сега, но онова, което стана ясно на сутринта, след като Народната ипотечна компания рухна, беше, че Марк Йонтс е продал фабриката за двигатели „Двайсети век“ на тълпа кретени от Южна Дакота, а освен това я е дал като допълнителен залог за заем от банка в Илинойс. И когато огледаха фабриката, откриха, че е изнесъл всички машини и ги е продал на части, само Господ знае къде и на кого. Така че май всички я притежават — и никой в същото време. Такова е положението в момента — ония от Южна Дакота, банката и адвокатът на кредиторите на Народната ипотечна компания се съдят едни други, всички искат фабриката, а никой няма право карфица да пипне в нея, пък и не са останали карфици за пипане.
— Марк Йонтс поддържаше ли работата във фабриката, преди да я продаде?
— Боже, не, госпожо! Той не е много по работата. Не искаше да изкарва пари, а да ги получи. Пък и май го е направил — повече, отколкото всеки друг би изкарал от тая фабрика.
Той се запита защо русият мъж с кораво лице, който седеше до жената пред бюрото му, гледаше мрачно през прозореца към колата им и към един голям предмет, увит в платно и плътно овързан, под вдигнатия капак на багажника.
— Какво е станало с архивите на фабриката?
— Кои по-точно, госпожо?
— Тези за производството. За работата. Делата… на персонала.
— О, от това нищо не е останало. Много се краде. Всички собственици отмъкваха каквито мебели можеха да изнесат, нищо че шерифът да е сложил катинар на вратата. Документите и другите такива неща — предполагам, че са отнесени от лешоядите от Старнсвил, това е онова място в равнината, дето им е доста трудно в момента. Вероятно са ги използвали за подпалки.
— Има ли някой, останал тук, който да е работил във фабриката? — попита Риърдън.
— Не, сър. Не и тук. Всички живееха в Старнсвил.