— Всички? — изпъшка Дагни, мислейки си за руините. — И… инженерите ли?
— Да, госпожо. Това беше градът на фабриката. Всички са си тръгнали отдавна.
— Случайно да си спомняте името на някого, който е работил там?
— Не, госпожо.
— При кой собственик фабриката е работила за последно? — попита Риърдън.
— Не мога да кажа, господине. Имаше толкова проблеми там и преминаваше от едни ръце в други толкова често, откак умря старият Джед Старнс. Той е човекът, който построи фабриката. Предполагам, че той е построил цялата тази част от страната. Той умря преди дванайсет години.
— Можете ли да ни дадете имената на всички собственици след него?
— Не, сър. Имаше пожар в старата сграда на съда преди около три години и всички стари архиви изгоряха. Не знам къде можете да ги търсите сега.
— Значи не знаете как е станало така, че този господин Марк Йонтс се е сдобил с фабриката?
— Напротив, знам. Купи я от кмета Баскъм от Рим. А как е станало така, че кметът Баскъм да я притежава, това вече не знам.
— Къде е кметът Баскъм сега?
— Още е тук, в Рим.
— Много ви благодаря — каза Риърдън и се изправи. — Ще му се обадим.
Те бяха на вратата, когато чиновникът попита:
— Какво точно търсите, господине?
— Търсим един наш приятел — каза Риърдън. — Приятел, когото загубихме и който работеше в тази фабрика.
Кметът Баскъм от Рим, Уисконсин, се беше облегнал на стола си — гърдите и коремът му образуваха крушовиден силует под изцапаната му риза. Във въздуха се смесваха слънце и прах, който се трупаше на дебел пласт по верандата на къщата му. Той махна с ръка, а на пръстена на ръката му проблесна голям долнокачествен топаз.
— Няма полза, няма полза, госпожа, никаква полза — каза той.
— Ще си загубите времето, ако се опитвате да разпитвате хората тук. Няма останали хора от фабриката, както и никой, който да си спомня много-много за тях. Толкова много семейства се изнесоха, че тия, които останаха, за нищо не стават, аз ви го казвам, за нищо, сякаш съм кмет на купчина боклук.
Той беше предложил столове на двамата си посетители, но не го притесняваше, че дамата предпочиташе да остане права до перилата на верандата. Беше се облегнал назад и проучваше издължената й фигура — скъпа стока, мислеше си, но пък и мъжът с нея очевидно е богат.
Дагни стоеше и гледаше улиците на Рим. Имаше къщи, тротоари, лампи, дори табела, рекламираща безалкохолни напитки, но всички те изглеждаха така, сякаш беше въпрос само на няколко инча или на няколко часа градът да стигне състоянието на Старнсвил.
— Така или иначе нищо не е останало от архива на фабриката — каза кметът Баскъм. — Ако това търсите, госпожо, откажете се. Все едно да гоните листата по време на буря. Точно като листа в буря. Кой го е грижа за книжата? Във времена като тези онова, което хората пазят, са добри, солидни, материални предмети. Човек трябва да е практичен.
През прашните прозорци можеха да видят всекидневната на къщата му: имаше персийски килими върху изкорубения дървен под, подвижен бар с хромирани части до стената, цялата на петна от влагата на миналогодишните дъждове, скъпо радио със стара керосинова лампа върху него.
— Разбира се, аз продадох фабриката на Марк Йонтс. Марк беше свестен тип, свестен, жизнен, енергичен човек. Естествено, заобиколи някои правила, но кой не го прави? Разбира се, отиде малко далеч. Това вече не очаквах. Мислех, че е достатъчно умен да се придържа към закона, или към каквото е останало от него в наши дни.
Кметът Баскъм се усмихна, докато ги гледаше с ведра искреност. Очите му бяха хитри, без да са интелигентни, усмивката му — добронамерена, без да е добра.
— Вие май не сте детективи — каза той — но дори и да сте, не ме интересува. Не съм получавал никакви комисиони от Марк, не ме е допускал до никакви сделки, дори нямам представа къде е сега.
Той въздъхна.
— Харесвах го. Щеше ми се да остане. Неделните проповеди нямат значение. Трябваше да живее, нали? Не беше по-лош от другите, беше само по-умен. Едни ги хващат, други не — това е единствената разлика… Не, не знаех какво ще прави, когато купи фабриката. Естествено, че ми плати доста повече, отколкото струваше онзи тъп капан. Направи ми услуга, като я купи. Не, не съм му оказвал никакъв натиск. Не беше нужно. Правил съм му няколко услуги преди. Има купища закони, които са един вид разтегливи, и кметът е в състояние да ги разтегне малко повече за приятел. Е, какво пък? Това е единственият начин, по който човек забогатява в този свят — той погледна луксозната черна кола, — както и самите вие би трябвало да знаете.