Дагни видя лицето на Риърдън да пребледнява, така че даже и устните му станаха като изваяна черта, неразличима на фона на кожата.
— Дръж си мръсната… — започна той, но тя пристъпи между тях.
— Защо мислите, че не съм негова съпруга? — спокойно попита тя.
Кметът Баскъм се учуди от реакцията на Риърдън — не беше направил забележката злонамерено, а просто като съучастник, който демонстрира пред другарите си остроумие.
— Госпожа, доста съм видял през живота си — добродушно каза той. — Женените не изглеждат така, сякаш мислят за спалня всеки път, щом се погледнат. В този свят или си непорочен, или се забавляваш. Не и двете, госпожа. Не и двете.
— Зададох му въпрос — каза тя на Риърдън навреме, за да го накара да замълчи. — Той ми даде поучително обяснение.
— Ако искате съвет, госпожа — каза кметът Баскъм, — купете си халка от евтиното магазинче и я носете. Не е абсолютна гаранция, но помага.
— Благодаря — каза тя. — Довиждане.
Строгото, подчертано спокойствие в държанието й беше заповед, която накара Риърдън да я последва до колата мълчаливо. Бяха на мили от града, когато той каза, без да я поглежда, с отчаян глас:
— Дагни, Дагни, Дагни… съжалявам!
— А аз — не.
Малко по-късно, когато тя видя контролът да се връща на лицето му, каза:
— Не се ядосвай на човек за това, че казва истината.
— Точно тази истина не му влизаше в работата.
— Личната му преценка за нея не бива да интересува нито един от двама ни.
Той каза през зъби, не като отговор, а сякаш това беше единствената мисъл, която терзаеше ума му и беше въплътена в думи въпреки волята му:
— Не можах да те защитя от тоя отвратителен малък…
— Нямах нужда от защита.
Той замълча, без да я поглежда.
— Ханк, когато съумееш да пребориш гнева си, утре или другата седмица, помисли за обяснението на човека и виж дали можеш да приемеш някаква част от него.
Той извърна глава, за да я погледне, но не каза нищо. Когато проговори, много след това, беше само за да каже с уморен, равен глас:
— Не можем да се обадим в Ню Йорк и да накараме инженерите да дойдат и да претърсят фабриката. Не можем да ги посрещнем тук. Не можем да позволим да се разбере, че сме открили двигателя заедно… Бях забравил за всичко това там… в лабораторията.
— Нека се обадя на Еди, щом намерим телефон. Ще го накарам да изпрати двама инженери от персонала на „Тагарт“. Аз съм тук сама, на почивка — само това ще разберат или ще трябва да разберат.
Изминаха двеста мили, преди да намерят телефонна линия с междуградска връзка. Когато тя се обади на Еди Уилърс, той ахна, като чу гласа й.
— Дагни! За Бога, къде си?
— В Уисконсин. Защо?
— Не знаех къде да те намеря. По-добре се върни веднага. Колкото можеш по-бързо.
— Какво е станало?
— Нищо… все още. Но стават неща, които… по-добре да ги спреш сега, ако можеш. Ако изобщо някой може.
— Какви неща?
— Не четеш ли вестници?
— Не.
— Не мога да ти обясня по телефона. Не мога да ти дам всички подробности. Дагни, ще си помислиш, че съм луд, но мисля, че планират да унищожат Колорадо.
— Връщам се веднага — каза тя.
Изрязани в гранита на Манхатън, под терминала на „Тагарт“, имаше тунели, които някога бяха използвани като странични коловози — по времето, когато трафикът се движеше в тракащи потоци по всяка артерия на терминала във всеки час на деня. Нуждата от пространство беше намаляла с годините, заедно с намаляването на трафика, и страничните тунели бяха изоставени — като сухи речни корита, само няколко светлинки се отразяваха като сини кръпки по гранита над релсите, оставени да ръждясват на земята.
Дагни остави останките от двигателя в укрепено помещение в един от тунелите, там някога беше аварийният електрогенератор, който беше изваден отдавна. Не вярваше на безполезните млади мъже от изследователския персонал на Тагарт, сред тях имаше само двама талантливи инженери, които можеха да оценят нейното откритие. Беше споделила тайната си с двамата и ги беше изпратила да претърсят фабриката в Уисконсин. След това беше скрила мотора там, където никой друг нямаше да разбере за съществуването му.
Когато работниците й занесоха двигателя в стаичката и си тръгнаха, тя се канеше да ги последва и да заключи стоманената врата, но спря, с ключ в ръка, сякаш тишината и самотата изведнъж я бяха изправили срещу проблем, пред който беше изправена от няколко дни, сякаш това беше моментът да вземе решение.