Служебният й вагон я чакаше на един от пероните на терминала, закачен на края на влак, който трябваше да тръгне за Вашингтон след няколко минути. Беше си записала среща с Юджийн Лоусън, но си беше казала, че ще я отмени и ще отложи търсенето, ако успееше да измисли нещо, което може да предприеме срещу онова, което намери при завръщането си в Ню Йорк — нещата, с които Еди Уилърс я молеше да се пребори.
Опита се да мисли, но не виждаше начин, по който да се бори, нямаше правила на битката, нямаше оръжия. Безпомощността беше странно преживяване, ново за нея — никога не беше изпитвала трудност да се изправи срещу нещо и да взима решения, но тук срещу нея нямаше нищо, това беше мъгла без форми или определение, в която нещо се образуваше и изчезваше, преди да бъде видяно, нещо като полусъсирек в някаква полутечност — сякаш очите й виждаха само периферията и тя усещаше неясните очертания на катастрофата да се увиват около нея, но не можеше да отмести погледа си, защото вече не притежаваше поглед, който да отмести и фокусира.
Съюзът на локомотивните инженери искаше максималната скорост на всички влакове по линията „Джон Голт“ да бъде сведен до шейсет мили в час. Съюзът на железопътните кондуктори и спирачи искаше дължината на всички товарни влакове по линията „Джон Голт“ да бъде сведен до шейсет вагона. Щатите Уайоминг, Ню Мексико, Юта и Аризона искаха броят влакове в Колорадо да не надвишава броя влакове във всеки един от тези съседни щати. Група, оглавявана от Орън Бойл, изискваше приемането на закон за запазване на препитанието, който да ограничи производството на риърдънов метал до количества, равни на производството на всяка друга стоманодобивна фабрика със същия производствен капацитет. Група, оглавявана от господин Моуън, искаше приемането на закон за справедливия дял, който да даде на всеки клиент, който иска, равно количество риърдънов метал. Група, оглавявана от Бъртрам Скъдър, изискваше приемането на закон за обществената стабилност, който да забранява на фирмите от Изток да напускат щатите си.
Уесли Мауч, главен координатор на Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси, издаваше огромно количество бюлетини, съдържанието на които не можеше да бъде формулирано, само дето думите „спешни сили“ и „небалансирана икономика“ се появяваха непрекъснато в текста през няколко реда.
— Дагни, с какво право? — беше я попитал Еди Уилърс с тих глас, но думите му звучаха като плач. — С какво право го правят? С какво право?
Тя се беше изправила срещу Джеймс Тагарт в кабинета му и беше казала:
— Джим, това е твоята битка. Аз спечелих моята. Ти трябва да си експерт в справянето с мародери. Спри ги.
Тагарт беше казал, без да я поглежда:
— Не можеш да очакваш, че ще управляваш националната икономика така, че да подхожда на капризите ти.
— Не искам да управлявам националната икономика! Искам твоите флагмани на националната икономика да ме оставят на мира! Имам да управлявам железница и знам какво ще стане с националната ти икономика, ако моята железница рухне!
— Няма нужда от паника.
— Джим, трябва ли да ти обяснявам, че приходите от нашата линия „Рио Норте“ са всичко, което имаме и което може да ни спаси от фалит? Че ни трябва всяка стотинка от нея, всеки билет, всеки товар, и то колкото се може по-бързо?
Той не беше отговори.
— Когато трябва да използваме всяка капка мощ във всеки един от потрошените ни дизели, когато нямаме достатъчно локомотиви, за да дадем на Колорадо обслужването, от което има нужда — какво ще стане, ако намалим скоростта и дължината на влаковете?
— Е, има какво да се каже и в подкрепа на гледната точка на синдикатите. При толкова много затворени железници и толкова безработни железничари, те смятат, че допълнителните скорости, които си въвела по линията „Рио Норте“ са несправедливи; смятат, че вместо това трябва да има повече влакове, за да може работата да се разпределя; смятат, че не е честно ние да получаваме всички облаги от новата линия, и те искат дял от тях.
— Кой иска дял от тях? Срещу какво?
Той не беше отговорил.
— Кой ще понесе разходите за два влака, които вършат работата на един?
Той не беше отговорил.
— Откъде ще вземеш вагоните и локомотивите?
Той не беше отговорил.
— Какво ще правят тези хора, след като унищожат „Тагарт трансконтинентал“?