— Току-що научих, че през последните три месеца не изпращаш рудата си с корабите по езерото, а с влакове. Защо?
— Ами в крайна сметка имам право да управлявам бизнеса си, както реша.
— Защо искаш да плащаш допълнително?
— Какво те интересува? Нали не искам парите от теб.
— Какво ще правиш, когато откриеш, че не можеш да си позволиш разходите за железопътен транспорт и си разрушил езерния транспорт?
— Сигурен съм, че няма да разбереш каквото и да е съображение, различно от долари и центове, но някои хора обръщат внимание на социалните и патриотичните си отговорности.
— Какви отговорности?
— Ами мисля, че железопътна компания като „Тагарт трансконтинентал“ е жизненоважна за националното благо и е обществен дълг да се поддържа линията на Джим в Минесота, която работи на дефицит.
Риърдън се наведе над бюрото — започваше да вижда причинно-следствените връзки, която никога не беше разбирал.
— На кого изпрати рудата си миналия месец? — попита той равно.
— Ами в крайна сметка това си е моя лична работа, която…
— На Орън Бойл, нали?
— Не можеш да очакваш хората да пожертват цялата стоманена индустрия на нацията заради твоите себични интереси и…
— Изчезвай оттук — каза Риърдън. Каза го спокойно. Сега разбираше връзката.
— Не ме разбирай погрешно, не исках…
— Изчезвай.
Ларкин излезе. Последваха дните и нощите на претърсването на континента — по телефона, по телеграфа, със самолет; на оглеждането на изоставени мини и на мини, които щяха да бъдат изоставени; на напрегнатите, забързани разговори по масите в неосветените кътчета на съмнителни ресторанти. Гледайки през масата, Риърдън трябваше да реши колко може да рискува да инвестира само по едничката улика, която му даваха лицето, маниерите и гласа на човека срещу него; ненавиждайки положението, в което трябваше да се надява на почтеността като на услуга; да рискува, наливайки пари в непознати ръце в замяна на неизпълнени обещания, да ги излива в незаписани и неподписани заеми на фалшиви собственици на фалиращи мини — пари, дадени и взети крадешком, сякаш разменяни между престъпници, в анонимни банкноти; пари, излени в неизпълними договори, при които и двете страни знаят, че в случай на измама ще бъде наказан измаменият, а не измамникът, но излени, за да може потокът от руда да продължи да се влива в пещите, а пещите да продължат да изливат поток от бял метал.
— Господин Риърдън — попита търговският директор на завода му, — ако продължите така, какво ще стане с печалбата ви?
— Ще я наваксаме с тонаж — уморено отговори Риърдън. — Имаме неограничен пазар за риърдънов метал.
Търговският директор беше възрастен мъж с посивяваща коса, с жилесто, сухо лице и сърце, за което казваха, е отдадено изключително на това да изстисква всяка капка стойност от стотинката. Той стоеше пред бюрото на Риърдън, без да каже нищо друго, просто гледаше право в Риърдън, а студените му очи бяха присвити и мрачни. Това беше най-съчувственият поглед, който Риърдън някога беше виждал.
Няма друга възможна посока, мислеше си Риърдън, докато разсъждаваше дни и нощи наред. Не знаеше други оръжия освен да плаща за онова, което иска, да разменя стойност за стойност, да не иска нищо от природата, без да търгува с усилията си в замяна, да не иска нищо от хората, без да търгува с продукта на усилията си. Какви са оръжията, ако ценностите вече не са оръжие?
— Неограничен пазар ли, господин Риърдън? — сухо попита търговският директор.
Риърдън погледна нагоре към него.
— Предполагам, че не съм достатъчно умен, за да правя онзи вид сделки, които са нужни в наши дни — каза той в отговор на неизказаните мисли, които сякаш висяха над бюрото му. Търговският директор поклати глава.
— Не, господин Риърдън, или едното, или другото. Един и същи ум не може да прави и двете. Или сте добър в управляването на завод, или в това да тичате до Вашингтон.
— Може би трябва да науча метода им.
— Не можете да го научите и няма да ви донесе полза. Няма да спечелите в нито една от тези сделки. Не разбирате ли? Вие сте човекът, който има нещо за плячкосване.
Когато остана сам, Риърдън почувства пристъп на ослепителен гняв, както му се беше случвало и преди — болезнен, обособен и внезапен като електрически удар, — гняв, който избухваше от познанието, че човек не може да се договори с чистото зло, с оголеното, съзнателно зло, което нито има, нито търси оправдание. Но когато почувства желанието да се бори и убива заради правдивата кауза да защити себе си, той видя дебелото, ухилено лице на кмета Баскъм и чу провлаченият му глас да казва: