Тъмният път неусетно се беше изкачил до върха на един хълм. Той спря и се обърна. Червеният блясък беше останал като тясна лента далеч на запад. Над нея, съвсем дребни, заради няколкото мили разстояние, личаха написаните върху чернотата на небето думи на неонов надпис: „Риърдън стийл“. Той стоеше изправен, сякаш на подсъдимата скамейка. Мислеше си как, в мрака на тази нощ, и други надписи светеха из страната: „Руда Риърдън“, „Въглища Риърдън“, „Варовик Риърдън“ Мислеше си за дните зад себе си. Искаше му се да може да запали неонов надпис над тях — „Животът на Риърдън“.
Обърна се рязко и продължи. Когато пътят доближи неговата къща, той забеляза, че стъпките му се забавят и че настроението му спада. Усети смътна неохота да влезе в дома си, а не му се щеше да е така. Не, помисли си той, не и тази нощ — днес те ще ме разберат. Но не знаеше, никога не можеше да определи какво точно искаше те да разберат.
Видя светлина в прозорците на всекидневната, когато приближи къщата. Тя беше на върха на хълма и се изправяше пред него като голяма бяла грамада — изглеждаше гола, с няколко имитиращи колониалност колони, като колебливи орнаменти, — къщата изглеждаше безрадостно гола, с голота, която не си струваше да бъде разбулена.
Не беше сигурен дали съпругата му го забеляза, когато влезе във всекидневната. Тя стоеше до камината и разговаряше, а извивката на ръката й плавно се движеше и грациозно подчертаваше думите й. Чу как гласът й прекъсна за момент и си помисли, че го е видяла, но тя не вдигна поглед и продължи гладко изречението си. Не можеше да бъде сигурен.
— … Но културният човек просто се отегчава от така наречените чудеса на чисто материалната изобретателност — казваше тя. — Той просто не може да се развълнува от един водопровод.
После обърна глава, погледна Риърдън в тъмнината в другия край на дългата стая, и ръцете й се разтвориха елегантно, като две лебедови шии.
— Но скъпи — каза тя с явен присмех в гласа, — не е ли твърде рано, за да се прибираш? Нямаше ли шлака за чистене или тръби за полиране?
Всички се обърнаха към него — майка му, брат му Филип и старият им приятел Пол Ларкин.
— Съжалявам — отговори той. — Знам, че закъснях.
— Не казвай, че съжаляваш — каза майка му. — Можеше да се обадиш.
Той я погледна, смътно опитвайки се да си спомни нещо.
— Обеща да се прибереш за вечеря днес.
— Да, така е. Съжалявам. Но днес във фабриката изляхме… — той спря. Не знаеше какво го лиши от способността да промълви единственото нещо, заради което се беше прибрал вкъщи, добави само: — Просто… забравих.
— Точно това има предвид мама — каза Филип.
— Остави го да се осъзнае, още не е съвсем тук, още е в леярната — весело каза жена му. — Все пак свали си палтото, Хенри.
Пол Ларкин го гледаше с преданите очи на вързано куче.
— Здрасти, Пол — каза Риърдън. — Кога пристигна?
— О, просто успях да скоча на влака в 5,35 от Ню Йорк — усмихна се Ларкин с благодарност за проявеното към него внимание.
— Някакви проблеми?
— Че кой няма проблеми в наши дни? — усмивката на Ларкин придоби примирено изражение, за да покаже, че забележката беше чисто философска. — Но не, нищо специално този път. Просто реших да се отбия и да те видя.
Съпругата му се изсмя.
— Разочарова го, Пол.
Обърна се към Риърдън.
— Дали е комплекс за малоценност или мания за величие, Хенри? Наистина ли вярваш, че никой не може да иска да те види просто заради самия теб, или пък смяташ, че никой не може да се справи без твоята помощ?
Той искаше ядосано да отрече, но тя му се усмихваше така, сякаш това беше просто шега в разговора, а той не беше твърде умел в този вид разговори, които не значеха нищо, така че не отговори. Стоеше и я гледаше, чудейки се за нещата, които никога не беше могъл да разбере.
Лилиан Риърдън се смяташе от всички за красива жена. Имаше високо, елегантно тяло, от онези, които изглеждаха добре в рокли с висока талия в стил „Ампир“, каквито обикновено носеше. Изисканият й профил беше като камея в същия стил: чистите му, горди линии и блестящите кестеняви вълни на косата й, носена с класическа простота, създаваха строга, имперска красота. Но когато се обърнеше с лице към тях, хората изпитваха леко разочарование. Лицето й не беше красиво. Недостатъкът му бяха очите: бяха с някакъв неясен блед, нито твърде сив, нито кафяв цвят, безизразни и лишени от живот. Риърдън винаги се беше чудил — защо, след като изглеждаше весела толкова често, на лицето й никога не се изписваше радост.