Малко беше останало от богатството на Старнс и още по-малко — от неговите наследници.
— Няма да искате да ги виждате, госпожице Тагарт — каза шефът на полицията в Дюрънс, Луизиана, той беше възрастен мъж с бавни, твърди маниери и горчив поглед, придобит не от сляпо възмущение, а от вярност към ясни стандарти. — Има всякакви човешки същества в света, има убийци и престъпни маниаци, но не знам защо си мисля, че тези Старнс са нещо, което почтените хора не бива да виждат. Те са лошо семе, госпожице Тагарт, лепкаво и лошо… Да, още са в града — поне двама от тях. Третият е мъртъв. Самоубийство. Това беше преди четири години. Грозна история. Той беше най-младият от тримата, Ерик Старнс. Беше един от ония неприятни младежи, които се мотаят и мрънкат за чувствителността си, след като отдавна са минали четирийсетте. Неговата песен беше, че има нужда от любов. Издържаха го по-възрастни жени, когато успяваше да ги намери. След това хукна след едно шестнайсетгодишно момиче, хубавица, която не искаше да има нищо общо с него. Тя се омъжи за момчето, за което беше сгодена. Ерик Старнс влязъл в къщата им в деня на сватбата, и когато се върнали от църквата след церемонията, го намерили в спалнята си, мъртъв, студен като камък, с прерязани вени… Е, мисля, че може да има прошка за човек, който се самоубива тихо и кротко. Кой може да осъди страданието на друг човек и границите на онова, което може да понесе? Но човек, който се самоубива и превръща смъртта си в представление, за да нарани някого, човек, който дава живота си за зло — няма прошка за него, няма извинение, той е калпав до дъно, и това, което заслужава, е хората да плюят на паметта му, вместо да чувстват съжаление и да бъдат наранени, както той е искал… Е, такъв беше Ерик Старнс. Мога да ви кажа къде да намерите другите двама, ако искате.
Тя откри Джералд Старнс в стая на приют за бездомни. Лежеше изкривен наполовина на едно изтърбушено легло. Косата му беше още черна, но наболата бяла брада по брадичката му беше като було от мъртви плевели по празното му лице. Беше пиян като кирка. Безсмислен кикот прекъсваше гласа му, когато говореше — звук на пасивна, безцелна злоба.
— Гръмна, великата фабрика. Това стана. Просто се изпари. Притеснява ли ви това, госпожо? Фабриката беше гнила. Всеки е гнил. Сигурно трябва да моля за нечия прошка, но няма. Не ми пука. Хората си умират, за да пазят фасада, когато всичко се е разкапало, направо е почерняло, колите, сградите и душите, и няма никакво значение, дори и да е така. Трябваше да видите учените глави, които си чупеха краката да тичат при мен, щом свирна, когато имах парици. Професори, поети, интелектуалци, спасители на света и хора, обичащи братята си. Както и да свирнех. Беше ми страшно забавно. Исках да правя добро, но сега вече не искам. Няма добро. Никакво шибано добро в цялата шибана вселена. Не искам да се къпя, ако не ми се къпе, и това е. Ако искате да знаете нещо за фабриката, питайте сестра ми. Сладката ми сестричка, която имаше личен фонд, който не можаха да пипнат, така че се измъкна суха, ако и сега да е на хамбургери, а не на филе миньон със сос „Беарнез“, но ще даде ли и стотинка на брат си? Благородният план, който се срути, беше толкова нейна идея, колкото и моя, но ще ми даде ли и стотинка? Ха! Идете и погледнете графинята, само я вижте. Мен какво ме интересува фабриката? Беше само купчина мазни машинарии. Ще ви продам всичките си права, претенции и собственост върху нея за едно питие. Аз съм последният с името Старнс. Някога беше велико име — Старнс. Ще ви го продам. Мислите, че съм смрадлив скитник, но това важи и за всички останали, и за богатите дами като вас. Исках да направя добро за човечеството. Ха! Да изгорят в катрана! Ще бъде много забавно. Да се задавят дано. Какво значение има? Какво значение има каквото и да е?
На съседното легло един белокос, съсухрен дребен скитник се обърна и простена в съня си, монета от пет цента изпадна от парцалите му и издрънча на пода. Джералд Старнс я вдигна и я пъхна в джоба си. Погледна Дагни. Гънките по лицето му представляваха злобна усмивка.
— Искаш да го събудиш и да създаваш неприятности? — попита той. — Ако го направиш, ще кажа, че лъжеш.
Смрадливото бунгало, където намери Айви Старнс, беше на края на едно градче на брега на Мисисипи. Висящи ивици мъх и буци шума, подобна на восък, караха гъстата растителност да изглежда слузеста, твърде многото драперии, висящи в застоялия въздух на малката стая, имаха същия вид. Миризмата идваше от нечистените ъгли и от ароматите, които горяха в сребърни съдове в краката на изкривени ориенталски божества. Айви Старнс седеше на една възглавница като безформен Буда. Устата й беше стегната в малък полумесец — сприхавата уста на дете, което проси ласкателства — върху набъбналото, бледо лице на жена, минала петдесетте. Очите й бяха като две безжизнени локви. Гласът й беше равен, капещ, монотонен като дъжд: