— Изобщо не е важно — весело каза Лилан. Той не можеше да прецени дали гласът й изразява извинение или самохвалство. — Няма нищо общо с бизнеса. Напълно некомерсиално е.
— За какво става въпрос?
— За парти, което мисля да организирам.
— Парти?
— О, не гледай толкова изплашено, не е за утре вечер. Знам, че си много зает, но е чак след три месеца и искам да бъде нещо много голямо и специално, така че ще ми обещаеш ли да бъдеш тук тогава, а не в Минесота, Колорадо или Калифорния?
Тя го гледаше странно, говорейки едновременно твърде лековато и твърде целенасочено, като усмивката и подчертаваше прекалено силно невинния й вид и предполагаше някакъв скрит коз.
— След три месеца? — каза той. — Но ти знаеш, че не мога да предположа каква спешна работа може да изникне и да се наложи да напусна града.
— О, да! Но не може ли да си запиша официална среща с теб, предварително един вид, като всеки железопътен директор, производител на автомобил и търговец на боклук, тоест на скрап? Казват, че никога не пропускаш среща. Разбира се, ще ти позволя да избереш удобна за теб дата.
Тя го гледаше, а погледът й придобиваше някаква специална женска привлекателност, тъй като идваше изпод наведеното й чело, нагоре към него. Тя попита, някак твърде безгрижно и твърде внимателно:
— Датата, която имам предвид, е десети декември, но ти може би предпочиташ девети или единайсети?
— За мен няма значение.
Тя каза тихо:
— Десети декември е годишнината от сватбата ни, Хенри.
Всички гледаха лицето му; ако очакваха виновен поглед, то онова, което видяха, беше лека весела усмивка. Не може да го е замислила като капан, мислеше си той, защото той можеше да избяга толкова лесно, като просто откаже да приеме всякакви обвинения за това, че е забравил и да я остави отхвърлена, тя знаеше, че чувствата му към нея бяха единственото й оръжие. Мотивът й, мислеше си той, е горд, непряк опит да изпита чувствата му и да признае своите. Партито не беше неговият начин за празнуване, а нейният. За него то не значеше нищо — за нея беше най-добрият подарък, който можеше да предложи на него и на техния брак. Трябваше да уважи намерението й, мислеше си, дори и да не споделяше стандартите й, дори и да не знаеше дали изобщо го е грижа за каквито и да е подаръци от нейна страна. Трябваше да я остави да победи, мислеше си, защото тя се беше оставила напълно на неговата милост. Той се усмихна без лошо чувство, с открита усмивка, признавайки нейната победа.
— Добре, Лилиан — спокойно каза той. — Обещавам да бъда тук вечерта на десети декември.
— Благодаря, скъпи — усмивката й беше прикрита, мистериозна, той се чудеше защо му се стори за миг, че поведението му е разочаровало всички.
Ако тя му вярваше, мислеше си той, ако чувствата й към него бяха още живи, то той щеше да оправдае доверието й. Трябваше да го каже, думите бяха като лещи, които фокусират ума, а той не можеше да използва думите за нищо друго тази вечер.
— Съжалявам, че закъснях, Лилиан, но днес в леярната отляхме първата пещ с риърдънов метал.
За миг настъпи тишина. После Филип каза:
— Е, това е прекрасно.
Другите не казаха нищо.
Той сложи ръка в джоба си. Когато я докосна, реалността на гривната помете всичко друго, той се чувстваше както в момента, когато течният метал се изливаше в пространството пред него.
— Донесох ти подарък, Лилиан.
Той не знаеше, че стои изпънат и че жестът му е като на завърнал се кръстоносец, който предлага трофеите на любимата си, когато пусна малка метална верижка в скута й.
Лилиан Риърдън я пое, окачи я на краищата на двата си изправени пръста и я вдигна към светлината. Брънките бяха тежки, грубовати, а блестящият метал имаше странен зеленикавосин оттенък.
— Какво е това? — попита тя.
— Първото нещо, направено от първата пещ на първата поръчка на риърдънов метал.
— Искаш да кажеш, че струва точно колкото струва и парче релса?
Той я погледна безизразно.
Тя подхвърляше гривната, която блещукаше на светлината.
— Хенри, това е невероятно красиво! Каква оригиналност! Аз ще съм сензацията на Ню Йорк, защото ще нося бижута, направени от същия материал като трегерите на мостовете, двигателите на камионите, печките, пишещите машини, и… какво казваше за това преди няколко дни, скъпи? Казаните за супа?