— Какви неприятности?
— Ами не знам… както стоят нещата… има хора, които… но откъде да знаем? Всичко става…
— Какви неприятности?
Ларкин седеше прегърбен и гледаше нагоре с благите си, умоляващи очи. Ниското му закръглено тяло изглеждаше беззащитно и недовършено, сякаш имаше нужда от черупка, в която да се скрие при най-лекото докосване. Тъжните му очи, неговата изгубена, безпомощна, призоваваща усмивка, служеха като заместител на черупката. Усмивката беше обезоръжаваща, като на момче, което се е оставило на милостта на една неразбираема вселена. Той беше на петдесет и три години.
— Връзките ти с обществеността не са особено добри, Ханк — каза той. — Никога не си се оправял с пресата.
— Е, и?
— Не си популярен, Ханк.
— Не съм чул оплаквания от клиентите си.
— Нямам това предвид. Трябва да си наемеш добър агент, който да продава теб на публиката.
— Че за какво? Аз продавам стомана.
— Но не е добре обществото да е срещу теб. Общественото мнение значи много, да знаеш.
— Не мисля, че обществото е против мен. А и не бих дал пукнат грош, дори да е така.
— Вестниците са срещу теб.
— Имат свободно време. Аз нямам.
— Не ми харесва, Ханк. Не е добре.
— Кое?
— Онова, което пишат за теб.
— Че какво пишат за мен?
— Знаеш. Че си необуздан. Че си безмилостен. Че няма да позволиш никому право на глас в управлението на фабриките си. Че единствената ти цел е да правиш стомана и пари.
— Но тъкмо това е целта ми.
— Само че не бива да го казваш.
— Защо не? Какво друго да казвам?
— Ами не знам… Но твоите фабрики…
— Те са си мои, нали?
— Да, но… не бива да го напомняш на хората твърде често… Знаеш как е в наши дни… Мислят, че поведението ти е антисоциално.
— Изобщо не ми пука какво мислят.
Пол Ларкин въздъхна.
— Какво има, Пол? Накъде биеш?
— Нищо… нищо специално. Само дето никога не се знае какво може да се случи в такива времена… Човек трябва да внимава.
Риърдън се подсмихна.
— Не се опитваш да се тревожиш за мен, нали?
— Аз съм просто твой приятел, Ханк. Приятел съм ти. Знаеш колко ти се възхищавам.
Пол Ларкин никога не беше имал късмет. Не успяваше съвсем в нищо от онова, с което се заемеше — не се проваляше напълно, но и нищо не докарваше докрай. Той беше бизнесмен, но не успяваше да се задържи дълго в който и да е бизнес. В момента се бореше със скромна фабрика, която произвеждаше минно оборудване.
Той отдавна се беше залепил за Риърдън, заслепен от възхищение. Идваше за съвет, понякога искаше заеми, но не твърде често — заемите бяха скромни и винаги ги връщаше, макар и не навреме. Мотивът му да поддържа връзката изглежда приличаше на нуждата на анемичен човек, който получава животоспасяващо кръвопреливане само от гледката на кипяща първична жизненост. Докато наблюдаваше усилията на Ларкин, Риърдън се чувстваше така, сякаш гледа мравка да се мъчи под тежестта на кибритена клечка. Толкова е трудно за него, мислеше си Риърдън, и е толкова лесно за мен. Така че му даваше съвет, внимание и тактичен, търпелив интерес всеки път, когато можеше.
— Аз съм твой приятел, Ханк — Риърдън го гледаше изпитателно. Ларкин погледна встрани, сякаш преценяваше нещо наум. След малко попита внимателно:
— Как е твоят човек във Вашингтон?
— Добре, предполагам.
— Трябва да си сигурен. Важно е.
Той погледна нагоре към Риърдън и повтори с някаква притеснена настойчивост, сякаш изплащаше болезнен морален дълг:
— Ханк, много е важно.
— Предполагам.
— Всъщност тъкмо това дойдох да ти кажа.
— Има ли някаква специална причина?
Ларкин помисли за момент и реши, че дългът е платен.
— Не — каза той.
Риърдън мразеше тази тема. Знаеше, че трябва да има човек, който да защитава интересите му в законодателната власт. Всички индустриалци трябваше да наемат такива хора. Но той никога не беше обръщал много внимание на този аспект от бизнеса си — не беше съвсем убеден, че е чак толкова необходимо. Някакво необяснимо отвращение — отчасти от претенциозност, отчасти от отегчение — го възпираха винаги, когато се опитваше да помисли за това.
— Проблемът, Пол — каза той, мислейки на глас — е, че хората, които човек трябва да наеме за такава работа, са една мръсна пасмина.
Ларкин гледаше встрани.
— Такъв е животът — каза той. — Проклет да съм, ако разбирам защо. Не можеш ли да ми обясниш? Какво не е наред със света?