Выбрать главу

Ларкин тъжно повдигна рамене.

— Защо задаваш безполезни въпроси? Колко е дълбок океанът? Колко е високо небето? Кой е Джон Голт?

Риърдън се изправи на стола.

— Не — рязко каза той. — Не. Няма причина да се чувствам така.

Той стана. Изтощението му си беше отишло, докато говореше за бизнеса си. Почувства внезапен прилив на непримиримост, нужда да възстанови и предизвикателно да утвърди отново собствения си възглед за действителността, онова чувство за нея, което беше изпитвал, докато се прибираше към къщи тази вечер и което сега изглеждаше заплашено по някакъв неназовим начин.

Той премина през стаята, докато енергията му се връщаше. Погледна семейството си.

Те бяха объркани, нещастни деца, мислеше си той, всичките, дори и майка му, и беше глупаво да се сърди на тяхната негодност, тя идваше от тяхната безпомощност, а не от злоба. Той беше този, който трябваше да се научи как да ги разбира, защото той имаше какво да им даде, а те никога не можеха да споделят неговото чувство за радостна, необятна сила.

Той ги погледна от другия край на стаята. Майка му и Филип страстно разискваха нещо, но той забеляза, че те всъщност не влагаха страст, просто бяха нервни. Филип седеше на нисък стол, с изпънат напред корем, с тежест, прехвърлена върху раменете, сякаш нещастната му, неудобна позиция трябваше да накаже всеки, който го погледне.

— Какъв е проблемът, Фил? — попита Риърдън, приближавайки го. — Изглеждаш съсипан.

— Имах тежък ден — мрачно каза Филип.

— Ти не си единственият, който работи много — каза майка му. — И другите имат проблеми, ако и това да не са милиардерски транс-суперконтинентални проблеми като твоите.

— Ами това е хубаво. Винаги съм мислил, че Филип трябва да си намери собствени интереси.

— Добре? Искаш да кажеш, че ти харесва да виждаш как брат ти се поболява от работа? Забавно ти е, нали? Винаги съм мислила, че ти е забавно.

— Нищо подобно, майко. Искам да помогна.

— Не е необходимо да помагаш. Не е необходимо да чувстваш каквото и да е към никого от нас.

Риърдън никога не знаеше какво прави брат му, или какво иска да прави. Той беше изпратил Филип в колеж, но Филип не беше в състояние да определи на какво конкретно иска да се посвети. Според представите на Риърдън имаше нещо нередно в това човек да не се стреми към някаква доходна работа, но той не искаше да налага своите стандарти на Филип — можеше да си позволи да издържа брат си и да не обръща внимание на разходите. Нека не се насилва, мислеше си Риърдън години наред, нека има възможността да избере кариерата си, без да е принуден да се бори за прехраната си.

— Какво прави днес, Фил? — попита търпеливо той.

— Няма да ти е интересно.

— Напротив, интересно ми е. Затова питам.

— Трябваше да се срещна с двайсет души в цялата околност, от тук до Рединг и Уилмингтън.

— За какво ти е било да ги виждаш?

— Опитвам се да събера пари за „Приятели на глобалния прогрес“.

Риърдън никога не успя да запомни многото организации, в които членуваше Филип, нито пък имаше ясна представа за тяхната дейност. Беше чувал смътно Филип да споменава тази през последните няколко месеца.

Тя изглежда се беше посветила на някакви безплатни лекции по психология, народна музика и кооперативно селско стопанство. Риърдън изпитваше презрение към подобни групи и не виждаше причини да се запознава по-отблизо с тяхната дейност.

Остана безмълвен. Филип добави без подкана:

— Трябват ни десет хиляди долара за жизненоважна програма, но събирането на пари е живо мъченичество. У хората не е останала и капка социална съзнателност. Като си помисля за подпухналите богаташи, които видях днес — ами те ще похарчат много повече за някаква прищявка, но аз не можах да изстискам дори и стотачка от тях, а само това исках. Нямат никакво чувство за морален дълг, никакви… На какво се смееш? — рязко попита той. Риърдън стоеше пред него и се усмихваше.

Беше толкова детински безочливо, мислеше си Риърдън, толкова безпомощно жестоко: намек и обида, поднесени заедно. Щеше да е толкова лесно да смаже Филип, като върне обидата — при това обида, която щеше да е смъртоносна, защото беше вярна, — че не можа да си позволи да я произнесе. Бедният глупак сигурно знае, че се е оставил на милостта ми, знае, че се е открил за удара, така че не трябва да го правя, и това ще бъде най-добрият ми отговор, който той няма как да пропусне. Колко ли нещастно трябва да живее човек, за да позволи да го изтезават така?