И тогава Риърдън изведнъж видя, че може да пробие поне веднъж през хроничното гадене на Филип, да му поднесе шокиращо удоволствие, неочаквано удовлетворение на безнадеждно желание. Мислеше си: какво ме интересува желанието му? То е негово, също както риърдъновият метал е мой, за него то значи същото, което металът значи за мен, нека го видим щастлив поне веднъж, може да научи нещо, не казах ли, че щастието е средство за пречистване? Тази вечер празнувам, нека празнува и той, за него ще значи толкова много, а за мен — толкова малко.
— Филип — каза с усмивка той, — обади се на госпожица Айвс в моя кабинет утре. Тя ще ти даде чек за десет хиляди долара.
Филип го погледна неразбиращо — не беше нито шок, нито удоволствие, а просто празен, изцъклен поглед.
— О — каза Филип и добави: — Ще го оценим високо.
В гласа му нямаше емоция, дори и такава проста емоция като алчност.
Риърдън не можеше да разбере собственото си чувство: сякаш нещо тежко и празно рухна в него — той почувства едновременно тежестта и празнотата. Знаеше, че е разочарование, но се чудеше защо е толкова сиво и грозно.
— Много мило от твоя страна, Хенри — сухо каза Филип. — Изненадан съм. Не го очаквах.
— Не разбираш ли, Фил — каза Лилиан, с особено ясен и весел глас. — Хенри е отлял метала си днес.
Тя се обърна към Риърдън.
— Ще го обявим ли за национален празник, скъпи?
— Ти си добър човек, Хенри — каза майка му и добави: — Но не достатъчно често.
Риърдън стоеше и гледаше Филип, сякаш чакаше нещо. Филип гледаше встрани, после вдигна очи и издържа на погледа на Риърдън, сякаш сам той го подлагаше на изпитание.
— Всъщност не искаш наистина да помогнеш на хората в неравностойно положение, нали?
Филип зададе въпроса, а Риърдън чу, неспособен да го повярва, че тонът на гласа му беше обвинителен.
— Не, Фил, изобщо не ме е грижа. Просто искам да си щастлив.
— Но тези пари не са за мен. Не ги събирам за някакви лични цели. Нямам никакъв егоистичен интерес в цялата тази работа.
Гласът му беше студен, с нотка на осъзната добродетел.
Риърдън се обърна. Почувства внезапно отвращение — не защото думите бяха лицемерни, а защото бяха верни, Филип наистина го мислеше.
— Между другото, Хенри — добави Филип, — може ли да те помоля госпожица Айвс да ми даде парите в брой?
Риърдън се извърна отново към него, учуден.
— Виждаш ли, „Приятелите на глобалния прогрес“ са много прогресивна група и винаги са твърдели, че ти представляваш най-тъмния елемент на социалния упадък в страната, така че ще ни притесни, ако твоето име е в списъка с дарителите, защото някой може да ни обвини, че сме се продали на Ханк Риърдън.
Искаше да зашлеви Филип. Но едно почти нетърпимо презрение го накара просто да затвори очи.
— Добре — тихо каза той. — Ще ги получиш в брой.
Той отиде до най-далечния прозорец в стаята и остана там, наблюдавайки отблясъка от фабриката на хоризонта. Чу гласа на Ларкин да вика след него:
— По дяволите, Ханк, не биваше да му ги даваш!
След това дойде гласът на Лилиан, студен и весел:
— Грешиш, Пол, толкова много грешиш! Какво ще стане със суетността на Хенри, ако не ни подхвърля милостиня? Какво ще стане със силата му, ако няма по-слаби хора, над които да доминира? Какво ще стане със самия него, ако ние не зависим от него? Всъщност всичко е наред, не го критикувам, просто това е закон на човешката природа.
Тя взе металната гривна и я вдигна, оставяйки я да блещука на светлината на лампата.
— Верига — каза тя. — Подходящо, нали? Това е веригата, с която е оковал всички ни.
Глава III
Върхът и дъното
Таванът беше като на изба — толкова тежък и нисък, че хората се навеждаха, когато прекосяваха стаята, сякаш тежестта на свода падаше върху раменете им. Кръглите сепарета в тъмночервена кожа бяха вградени в каменни стени, които изглеждаха разядени от годините и влагата. Нямаше прозорци, само оскъдна синя светлина се процеждаше през цепнатините в зидарията — мъртва синя светлина, подходяща за използване при авария. Влизаше се по тесни стълби, които водеха надолу, сякаш се спускаха дълбоко под земята. Това беше най-скъпият бар в Ню Йорк, построен на покрива на небостъргач.
Четирима мъже седяха на една маса. Макар и шейсет етажа над града, те не говореха на висок глас, както говори човек, качил се нависоко, свободен сред въздуха и пространството — гласовете им бяха приглушени, по-подходящи за мазе.