Очите на Бойл се впиха в лицето на Тагарт, но мътната светлина в стаята не позволяваше лицата да се виждат ясно: пред него имаше само бледо, синкаво петно.
— Като си помислим за естествените ресурси по време на критичен недостиг — меко каза Бойл, — като си помислим за жизненоважните суровини, които се хабят за безотговорни частни експерименти, като си помислим за рудата…
Той не довърши. Отново погледна Тагарт. Но Тагарт изглежда знаеше, че Бойл чака, и намираше мълчанието за приятно.
— Обществеността има жизненоважен интерес от природните ресурси, Джим, като желязната руда например. Обществеността не може да остане безразлична към безразсъдното, себично прахосване от страна на един антисоциален индивид. В крайна сметка частната собственост е само попечителство, упражнявано в полза на обществото като цяло.
Тагарт хвърли поглед към Бойл и се усмихна — усмивката беше многозначителна и искаше да каже, че нещо в думите му е отговор на нещо в думите на Бойл.
— Алкохолът, който сервират тук, е отвратителен. Предполагам, че това е цената, която трябва да платим, за да не се тъпчем с тълпите. Но наистина ми се иска да разберат, че си имат работа с експерти. Щом си плащам, очаквам срещу парите си да получа и полагащото ми се удоволствие.
Бойл не отговори, лицето му беше станало мрачно.
— Слушай, Джим… — започна тежко той.
Тагарт се усмихна.
— Какво? Слушам те.
— Джим, сигурен съм, ще се съгласиш, че няма нищо по-разрушително от монопола.
— Да — каза Тагарт — от една страна. От другата обаче стои блатото на необузданата конкуренция.
— Това е вярно. Съвсем вярно. По мое мнение правилният път е по средата. Мисля си, че дълг на обществото е да отреже крайностите, не е ли така?
— Да — каза Тагарт, — така е.
— Виж ситуацията в бизнеса с желязна руда. Националното производство изглежда спада с нечувани темпове. Това заплашва съществуването на цялата стоманена индустрия. Стоманолеярните в цялата страна затварят. Само една рудодобивна компания има късмета да не е засегната от общите обстоятелства. Производството й е голямо и всичко върви по график. Но кой печели от това? Никой, освен собственика й. Това справедливо ли е според тебе?
— Не — каза Тагарт, — не е справедливо.
— Повечето от нас не притежават железни мини. Как можем да се конкурираме с човек, който има парче от Божиите природни ресурси? Чудно ли е, че той винаги може да доставя стомана, докато ние трябва да се борим, да чакаме, да губим клиентите си и бизнесът ни да пропада? В обществен интерес ли е един човек да разрушава цяла индустрия?
— Не — каза Тагарт, — не е.
— Струва ми се, че националната политика трябва да бъде насочена към това да разпределя справедливо желязната руда, така че да се запази индустрията като цяло. Не си ли съгласен?
— Съгласен съм.
Бойл въздъхна, сетне каза внимателно:
— Но предполагам, че няма много хора във Вашингтон, които да са в състояние да разберат прогресивната социална политика.
Тагарт каза бавно:
— Има. Не, не са много, и не е лесно да стигнеш до тях, но има. Мога да говоря с тях.
Бойл вдигна питието си и го пресуши наведнъж, сякаш беше чул всичко, което искаше да чуе.
— Като говорим за прогресивна политика, Орън — каза Тагарт — можеш да се запиташ дали по време на транспортна криза, когато толкова много железопътни линии банкрутират и големи райони остават без железопътен транспорт, е в обществен интерес да се толерира прахосническото дублиране на услуги и разрушителната вълча конкуренция на парвенюта в територии, където вече утвърдените компании имат исторически приоритет.
— Ами всъщност това изглежда интересен въпрос, който трябва да се вземе предвид — каза любезно Бойл. — Мога да го обсъдя с няколко приятели в Националното сдружение на железниците.
— Приятелите — каза Тагарт с възможно най-отвлечен тон — са по-ценни от злато.
Неочаквано се обърна към Ларкин.
— Не си ли съгласен, Пол?
— Ами… да — каза удивен Ларкин. — Да, разбира се.
— Разчитам на твоите.
— Ъ?
— Разчитам на многото ти приятелски връзки.
Изглежда всички знаеха защо Ларкин не отговори веднага. Той сви рамене и някак се смали към масата.
— Ако всеки има право да допринесе за общата цел, тогава никой не би трябвало да пострада — изведнъж извика той, с неуместно отчаяние в гласа, видя, че Тагарт го гледа, и добави умолително: