— Разбира се — каза Бойл. — Не можем да преборим забавянията. Това обаче е най-странният влак, с който съм пътували. Почти ми се обърнаха червата.
След няколко минути забелязаха, че Тагарт се е умълчал. Той изглеждаше притеснен от някакъв свой проблем. Когато рязко стана, без извинение, те също станаха, приемайки го като команда. Ларкин измърмори, усмихвайки се напрегнато:
— Беше удоволствие, Джим. Удоволствие. Така се раждат великите проекти — на питие с приятели.
— Социалните реформи са бавни — студено каза Тагарт. — Разумно е да сме търпеливи и внимателни.
За пръв път той се обърна към Уесли Мауч.
— Онова, което харесвам у теб, Мауч, е, че не говориш прекалено много.
Уесли Мауч беше човекът на Риърдън във Вашингтон.
В небето още имаше остатъци от светлина от залеза, когато Тагарт и Бойл излязоха заедно на улицата. Преходът беше леко стъписващ за тях — затвореният бар ги караше да очакват среднощна тъмнина. Висока сграда се очертаваше в небето, остра и права като издигнат меч. В пространството зад нея висеше календарът.
Тагарт раздразнено оправи яката на палтото си и го закопча заради студа по улиците. Не планираше да се връща в офиса тази вечер, но трябваше да го направи. Трябваше да види сестра си.
— … заели сме се с трудна работа, Джим — казваше Бойл — трудна работа с толкова много опасности и усложнения и с такъв висок залог…
— Всичко зависи от това дали познаваш хората, които го правят възможно — бавно отговори Тагарт. — Само това трябва да се знае — кой може да го осъществи.
Дагни Тагарт беше на девет години, когато реши, че един ден ще управлява железопътната компания „Тагарт Трансконтинентал“. Постави си го за цел, когато стоеше сама между релсите, гледайки двете прави стоманени линии, които се изгубваха в далечината и се сливаха в една точка. Чувстваше някакво дръзко удоволствие от начина, по който линията прорязваше гората: тя нямаше място сред старите дървета, между зелените клони, надвиснали и слели се със зелените храсти и самотните диви цветя, но все пак беше тук. Двете стоманени линии блестяха на слънцето и черните траверси бяха като стъпала на стълба, която тя трябваше да изкачи.
Не беше внезапно решение, а последното потвърждение на нещо, което знаеше отдавна. В мълчаливо разбирателство, сякаш свързани с клетва, която никога не са били задължени да поемат, тя и Еди Уилърс се бяха посветили на железницата от първия съзнателен ден на детството си.
Тя изпитваше отегчено безразличие към непосредствения свят около себе си — както към другите деца, така и към възрастните. Приемаше като непростим инцидент, който трябваше да се изтърпи за известно време, факта, че се е случило да е затворена сред глупави хора. Тя беше зървала един друг свят и знаеше, че той съществува някъде — светът, който създава влакове, мостове, телеграфни жици и семафори, които мигат в нощта. Трябва да почакам, мислеше си, и да порасна за този свят.
Никога не се опита да обясни защо харесва железницата. Каквото и да изпитваха другите, тя знаеше, че нейното беше емоция, която те не могат с нищо да сравнят и на която не могат да откликнат. Тя усещаше същото в училище, в часовете по математика — единствените уроци, които харесваше. Чувстваше вълнението от решаването на задачите, дръзкото удоволствие от това да приеме предизвикателство и да се справи с него без усилие, стремежът да се сблъска с друго, по-тежко изпитание. В същото време изпитваше нарастващо уважение към една наука, която беше толкова чиста, толкова стриктна, толкова сияйно рационална. Докато учеше математика, тя чувстваше — съвсем просто и веднага: „Колко страхотно, че хората са направили това!“, и „Колко е хубаво, че съм толкова добра в него!“. Това беше радостта от възхищението и от собствените способности, които израстваха заедно. Чувствата й към железницата бяха същите: обожание към способностите, необходими за нейното създаване, към изобретателността на нечий ясен, разсъдлив разум, обожание, с една скришна усмивка, която казваше, че тя ще се научи някой ден как да го прави по-добре. Тя се мотаеше покрай коловозите и ремонтните депа като скромен ученик, но скромността имаше оттенък на бъдеща гордост — гордост, която трябваше да се заслужи.
„Ти си непоносимо надута“ беше едно от двете изречения, които непрекъснато чуваше в детството си, въпреки че никога не говореше за способностите си. Другото изречение беше „Ти си себична“. Тя питаше какво означава това, но никога не получи отговор. Гледаше възрастните и се чудеше защо си въобразяват, че ще почувства вина от неопределени обвинения.