Беше на дванайсет, когато каза на Еди Уилърс, че ще управлява железницата, когато пораснат. Беше на петнайсет, когато за първи път разбра, че жени не управляват железници и че хората може да се възпротивят. Да вървят по дяволите, помисли си, и никога не се притесни отново за това.
Започна работа за „Тагарт Трансконтинентал“ на шестнайсет.
Баща й позволи: беше му забавно и малко любопитно. Тя започна като нощен оператор в малка провинциална гара. Трябваше да работи нощем първите няколко години, докато учеше инженерство в колежа.
Джеймс Тагарт започна кариерата си в железницата по същото време, той беше на двайсет и една. Започна в отдела за връзки с обществеността.
Издигането на Дагни сред мъжете, които управляваха „Тагарт Трансконтинентал“, беше бързо и неоспорвано. Тя заемаше отговорни длъжности, защото нямаше кой да ги заеме. Около нея имаше шепа талантливи мъже, но те ставаха все по-малко с всяка изминала година. Началниците й, които държаха властта, изглежда се бояха да я упражняват, прекарваха времето си в избягване на решения, така че тя казваше на хората какво да правят и те го правеха. На всяка стъпка от издигането си тя вършеше работата дълго преди да получи съответното звание. Все едно минаваше от една празна стая в друга. Никой не се противопоставяше, но и никой не одобряваше нейното издигане.
Баща й изглеждаше удивен и горд с нея, но не казваше нищо и в очите му имаше тъга, когато я гледаше в офиса. Тя беше на двайсет и девет, когато той почина. „Винаги е имало Тагарт, който да управлява железницата“, бяха последните му думи към нея. Погледът му беше особен, изпълнен с одобрение и състрадание едновременно.
Контролният пакет на „Тагарт Трансконтинентал“ беше оставен на Джеймс Тагарт. Той беше на трийсет и четири, когато стана президент на компанията. Дагни очакваше бордът на директорите да го избере, но така и не разбра защо го направиха с такова нетърпение. Говореха за традиция, че президентът винаги е бил най-големият син на семейство Тагарт, избраха Джеймс Тагарт по същия начин, по който отказваха да минат под стълба — за да умилостивят същия страх. Говореха за дарбата му „да популяризира железниците“, за „добрите му отношения с пресата“, за „уменията да работи с Вашингтон“. Той изглеждаше необичайно ловък, получавайки услуги от законодателството.
Дагни не знаеше нищо за „уменията да работи с Вашингтон“ или какво предполагаха такива способности. Но те изглежда бяха необходими, така че тя спря да се занимава с това с мисълта, че има много видове работа, които са противни, но необходими, като например чистенето на канали. Някой трябваше да върши и това, а Джеймс изглежда обичаше да го прави.
Никога не беше се стремила към президентския пост, оперативният отдел беше единствената й грижа. Когато започна работа, един стар железничар, който мразеше Джим, каза:
— Винаги е имало Тагарт, който да управлява железницата — и я погледна така, както я беше погледнал баща й. Тя не се притесняваше от Джим, защото беше убедена, че той не е достатъчно умен, за да навреди на железницата твърде много и че тя винаги ще е в състояние да поправи каквито и да е щети, причинени от него.
На шестнайсет, докато седеше зад операторското си бюро и гледаше как осветените прозорци на влаковете на Тагарт минават покрай нея, тя си мислеше, че е влязла в своя свят. През годините след това разбра, че не е. Противникът, с който беше принудена да се бори, не можеше да бъде достойно посрещнат или победен, това не беше някаква по-развита способност, която можеше да е предизвикателство и чест за нея, а пълно отсъствие на способности — сив пласт памук, мек и безформен, който не оказваше съпротивление на нищо и никого, но все пак успяваше да бъде пречка по пътя й. Тя стоеше обезоръжена пред загадката какво го правеше възможно. Не можеше да намери отговор.
Беше само през първите няколко години, когато се чуваше да крещи наум, зажадняла да зърне някаква човешка способност, само да зърне чиста, силна, бляскава компетентност. Имаше пристъпи на мъчителен копнеж по приятел или враг с ум, по-добър от нейния собствен. Но копнежът отминаваше. Тя имаше работа за вършене и нямаше време да усеща болка. Поне не често.