Първата стъпка от новия курс на поведение, който Джеймс Тагарт въведе в компанията, беше построяването на линията „Сан Себастиан“. Много мъже отговаряха за нея, но за Дагни само едно име стоеше написано върху този проект, име, което изтриваше всички други, когато го видеше. То стоеше върху пет години битки, върху много мили похабени коловози, върху листове с цифри, отбелязващи загубите на „Тагарт Трансконтинентал“, като червена гной от рана, която не зараства — също както стоеше и по телеграфните ленти на всяка борса в света, и по комините в червения отблясък на пещите, които топяха мед, и в скандалните заглавия, и по пергаментовите страници, записали благородническите титли през вековете, и на картички, закачени по букети в будоарите на много жени, пръснати на три континента.
Името беше Франсиско д’Анкония.
На двайсет и три години, когато беше наследил богатството си, Франсиско д’Анкония стана известен като медния крал на света. Сега, на трийсет и шест, той беше известен като най-богатият човек и най-поразително безотговорният плейбой в света. Той беше издънката на едно от най-благородните семейства в Аржентина. Притежаваше ферми с добитък, плантации с кафе и повечето от медните мини в Чили. Притежаваше половин Южна Америка, както и различни мини, пръснати из Съединените щати като шепа дребни монети.
Когато Франсиско д’Анкония внезапно купи много мили земя в голите планини на Мексико, се промъкна новината, че е открил обширни залежи на мед. Той не полагаше усилия да продава акции от предприятието си — хората му се молеха за акциите, а той само избираше тези от кандидатите, на които искаше да направи услуга. Наричаха феноменален финансовия му талант, никой не го беше побеждавал в каквато и да е трансакция — той добавяше пари към невероятното си богатство с всяка сделка, до която се докоснеше и с всяка своя стъпка — когато изобщо си даваше труд да я направи. Тези, които най-остро го критикуваха, първи се възползваха от шанса да яхнат таланта му и да получат парченце от новото му богатство. Джеймс Тагарт, Орън Бойл и техните приятели бяха едни от най-едрите акционери на проекта, който Франсиско д’Анкония беше нарекъл „Мини Сан Себастиан“.
Дагни така и не успя да открие чие влияние беше накарало Джеймс Тагарт да построи разклонение на железопътната линия от Тексас до пущинака в Сан Себастиан. Изглежда и самият той не знаеше: като открито поле без защита срещу вятъра, той изглеждаше отворен към всяко течение, а крайният резултат беше плод на случайността. Само неколцина от директорите на „Тагарт Трансконтинентал“ се възпротивиха на проекта. Компанията имаше нужда от всичките си ресурси, за да ремонтира линията „Рио Норте“, а не можеше да направи и двете. Но Джеймс Тагарт беше новият президент на железницата. Това беше първата година на управлението му. И той спечели.
Мексиканската народна република нямаше търпение да сътрудничи и подписа договор, с който гарантираше двестагодишни права на собственост на „Тагарт Трансконтинентал“ върху железопътната линия — в страна, в която нямаше право на собственост. Франсиско д’Анкония беше получил същата гаранция за мините си.
Дагни се бори срещу построяването на линията „Сан Себастиан“. Бореше се с всеки, който я слушаше, но беше само асистент в оперативния отдел, твърде млада, без авторитет — и никой не я послуша.
Нито тогава, нито по-късно съумя да разбере мотивите на тези, които решиха да построят линията. Докато стоеше като безпомощен наблюдател, представител на малцинството на една от срещите на борда, тя почувства странна уклончивост във въздуха в стаята, във всяко изказване, във всеки аргумент, сякаш истинската причина за тяхното решение никога не беше изказана, но беше ясна за всички с изключение на нея.
Те говореха за бъдещата важност на търговията с Мексико, за пълноводния поток от товари, за значителните приходи, осигурени от изключителното развитие на неизчерпаеми запаси от мед. Доказваха го, като цитираха предишни достижения на Франсиско д’Анкония. Не споменаваха никакви минералогични факти за мините „Сан Себастиан“. А и малко факти бяха налице — информацията, която Д’Анкония беше направил публично достояние, не беше много конкретна. Но те изглежда нямаха нужда от факти.
Говореха надълго и нашироко за бедността на мексиканците и отчаяната им нужда от железопътен транспорт. „Те никога не са имали шанс“ „Наш дълг е да помогнем на една недостатъчно привилегирована нация да се развие. По мое мнение всяка страна е пазач на съседа си“.
Тя седеше, слушаше и си мислеше за многото линии, които „Тагарт Трансконтинентал“ трябваше да изостави — приходите на великата железопътна компания бавно спадаха от много години насам. Тя мислеше за застрашителната нужда от поправки, застрашително пренебрегвани по цялата система.