Политиката им по проблема с поддръжката всъщност не беше политика, а игра, която изглежда играеха с парче гума, което може да се разтегне още малко.
„Струва ми се, че мексиканците са много работлив народ, смазан от примитивната си икономика. Как да се индустриализират, ако никой не им подаде ръка?“ „Когато обсъждаме инвестицията, по мое мнение ние трябва да обърнем внимание на човешките същества, а не толкова на чисто материалните фактори“.
Тя мислеше за локомотива, който лежеше в канавката край линията „Рио Норте“, защото на едно място се беше счупила свръзката на релсите. Мислеше и за петте дни, в които целият трафик по „Рио Норте“ беше спрял, защото предпазната стена се беше срутила и беше пръснала тонове скала по коловозите.
„Тъй като човек трябва да мисли за доброто на братята си, преди да помисли за собственото си, ми се струва, че една нация трябва да мисли за съседите си, преди да мисли за себе си“.
Мислеше си за един новак на име Елис Уайът, когото хората започваха да наблюдават внимателно, защото неговата дейност беше първата капка в един поток от блага, който щеше да изригне от умиращите равнини на Колорадо. Линията „Рио Норте“ беше оставена да рухне окончателно точно тогава, когато цялостната й ефективност щеше да бъде необходима и използвана.
„Материалната алчност не е всичко. Има нематериални идеали, които трябва да се вземат предвид“. „Признавам, че изпитвам срам, когато си помисля, че ние притежаваме огромна железопътна мрежа, докато мексиканският народ има само една, две линии, които не стават за нищо“. „Старата теория за икономическата самодостатъчност рухна отдавна. Невъзможно е за една страна да просперира насред умиращия от глад свят“.
Тя мислеше, че за да се направи „Тагарт Трансконтинентал“ такава, каквато е била някога, много отдавна, имаше нужда от всяка релса, клин и долар — и че отчайващо малко от всичко това беше на разположение.
Те говореха — на същата сесия, в същите изказвания — за ефикасността на мексиканското правителство, което държи всичко под пълен контрол. Мексико има велико бъдеще, казваха те, и ще стане опасен конкурент след няколко години. „В Мексико има дисциплина“, повтаряха мъжете от борда с нотка на завист в гласовете си.
Джеймс Тагарт даде да се разбере — с недовършени изречения и неопределени намеци — че неговите приятели във Вашингтон, чиито имена никога не споменаваше, искат да видят железопътна линия, построена в Мексико, че такава линия ще бъде от голяма помощ за международната дипломация, че благосклонността на световното обществено мнение ще направи инвестицията на „Тагарт Трансконтинентал“ повече от възвръщаема.
Гласуваха да построят линията „Сан Себастиан“ на стойност трийсет милиона долара.
Когато Дагни напусна заседателната зала на борда и тръгна в чистия, студен въздух по улиците, тя чуваше една-единствена дума, която се повтаряше ясно и настойчиво в скованата празнота на ума й: Напусни… Напусни… Напусни…
Тя слушаше, слисана. Мисълта да напусне „Тагарт Трансконтинентал“ не беше сред нещата, които смяташе за възможни. Тя чувстваше ужас — не заради мисълта, а заради въпроса какво я беше предизвикало. Ядосано разтърси глава и си каза, че сега повече от всякога „Тагарт Трансконтинентал“ има нужда от нея.
Двама от директорите подадоха оставки, както и вицепрезидентът по операциите. Той беше заместен от един приятел на Джеймс Тагарт. Стоманените релси се полагаха в Мексиканската пустиня, докато се издаваха заповеди за намаляване на скоростта на влаковете по линията „Рио Норте“, защото релсите там са износени. Депо от железобетон, с мраморни колони и огледала, беше построено насред праха на непавирания площад в едно мексиканско село, докато в същото време един влак с цистерни с петрол рухна по насипа, в горяща купчина скрап, заради скъсана релса по линията „Рио Норте“. Елис Уайът не дочака съдът да реши дали инцидентът е Божие дело, както твърдеше Джеймс Тагарт. Той прехвърли транспорта на петрола си на „Финикс-Дюранго“ — неизвестна компания, която беше малка и се бореше, но се бореше добре.
Това беше ракетата-носител, която изстреля „Финикс-Дюранго“ нагоре. От този момент нататък компанията растеше заедно с растежа на „Уайът Ойл“, заедно с растежа на фабриките в близките долини — и заедно с растежа на релсите и траверсите, по две мили на месец, сред опърпаните полета с мексиканска царевица.