— Кога?
Той я погледна, по лицето му се изписа задоволството на човек, който ще каже нещо, което може да наранява.
— Не се съмняваш в успеха на тези медни мини, нали? При условие, че Франсиско д’Анкония ги управлява? — той подчерта името, гледайки я.
Тя каза:
— Той може и да ти е приятел, но…
— Мой приятел? Мислех, че е твой.
Тя каза твърдо:
— Не и през последните десет години.
— Лоша работа, нали? Все пак, той е от най-преуспелите хора на земята. Не се е провалял в никое начинание — имам предвид бизнес начинание, — а той е вложил милиони от своите пари в тези рудници, така че можем да се доверим на преценката му.
— Кога ще разбереш, че Франсиско д’Анкония се е превърнал в безполезен лентяй?
Той се подсмихна.
— Винаги съм мислел, че е такъв, поне що се отнася до личността му. Но ти не споделяше мнението ми. Твоето беше точно обратното. И то колко! Сигурен съм, че си спомняш кавгите ни по този повод. Да ти цитирам ли някои от нещата, които казваше за него? А мога само да предполагам някои от нещата, които всъщност си правила с него.
— Искаш да обсъждаме Франсиско д’Анкония ли? Затова ли си дошъл?
Лицето му показваше гняв от поражението — а нейното не показваше нищо.
— Знаеш много добре защо съм дошъл! — сопна се той. — Чух невероятни неща за нашите влакове в Мексико.
— Какви неща?
— Какъв подвижен състав използваме там?
— Най-лошият, който успях да намеря.
— Значи признаваш?
— Признах го писмено в докладите, които ти изпратих.
— Вярно ли е, че използваш локомотиви на дърва?
— Еди ми ги намери в някакво изоставено депо в Луизиана. Дори не можа да разбере името на железопътната компания.
— И използваш това като влакове на Тагарт?
— Да.
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? Какво става? Искам да знам какво става!
Тя отговори равно, гледайки право в него.
— Ако искаш да знаеш, оставих само боклук по линията „Сан Себастиан“, и то възможно най-малко. Изнесох от Мексико всичко, което можеше да се изнесе — стрелки, инструменти, дори и пишещите машини и огледалата.
— Защо, за Бога?
— За да нямат плячкаджиите много за плячкосване, когато национализират линията.
Той скочи на крака.
— Няма да ти се размине! Този път няма да ти се размине! Да посмееш да ми изиграеш такъв долен, отвратителен… само заради гадни слухове, при условие, че имаме договор за двеста години и…
— Джим — бавно каза тя, — нямаме нито един вагон, локомотив или тон въглища, които да са ни излишни, където и да е по системата.
— Няма да го позволя, изобщо няма да позволя такава възмутителна политика към приятелски народ, който има нужда от нашата помощ. Материалната алчност не е всичко. В крайна сметка има нематериални съображения, макар че ти няма да ги разбереш.
Тя извади бележник и взе един молив.
— Добре, Джим. Колко влака искаш да пусна по линията „Сан Себастиан“?
— Ъ?
— Кои трасета искаш да спра и по кои от нашите линии, за да взема дизелови локомотиви и стоманени вагони?
— Не искам да режеш никакви трасета!
— Тогава откъде да взема оборудване за Мексико?
— Ти трябва да го измислиш. Това е твоята работа.
— Не мога да се справя. Ти ще трябва да решиш.
— Това е обичайният ти мръсен номер — да прехвърляш отговорността на мен!
— Чакам нареждания, Джим.
— Няма да ти позволя да ме хванеш натясно така!
Тя пусна молива.
— Тогава разписанието по „Сан Себастиан“ си остава такова.
— Само докато бордът се събере следващия месец. Ще поискам решение, веднъж и завинаги, докъде оперативният отдел може да превишава правата си. Ще трябва да отговаряш за това.
— Ще отговарям за това.
Тя се беше върнала към работата преди още вратата да се затвори зад Джеймс Тагарт.
Когато приключи, бутна листовете настрана и погледна нагоре. Небето зад прозореца беше черно, а градът изглеждаше покрит от блестяща пелена осветено стъкло, без стени. Тя се изправи колебливо. Винаги се отнасяше към умората с негодувание, като към признание за малко поражение, но тази вечер наистина се чувстваше изморена.
Външните кабинети бяха тъмни и празни, персоналът й си беше тръгнал. Само Еди Уилърс беше още там, на бюрото си в ограденото със стъкло помещение, което изглеждаше като куб от светлина в ъгъла на голямата, стая. Тя му махна, докато излизаше.