Не взе асансьора до фоайето на сградата, а до залата на терминала на „Тагарт“. Обичаше да минава през нея на път за вкъщи.
Винаги беше чувствала, че залата изглежда като храм. Поглеждайки нагоре към високия таван тя видя неясни арки, поддържани от гигантски гранитни колони и върховете на широките прозорци, гланцирани от тъмнината. Арките носеха тържествения мир на катедрала, разпрострели се като щитове високо над забързаните човешки дейности.
В центъра на залата, пренебрегвана от пътниците като обичайна гледка, стоеше статуя на Натаниел Тагарт, основателят на компанията. Дагни беше единствената, която я забелязваше, и никога не я приемаше просто за част от обстановката. Да погледа тази статуя, винаги когато минаваше през залата, беше единствената форма на молитва, която тя знаеше.
Натаниел Тагарт бил безпаричен авантюрист, дошъл от неизвестно място в Нова Англия и построил железопътна линия през целия континент по времето на първите стоманени релси. Неговата железница още съществуваше, битката му за нейното построяване се беше сляла с легендата, защото хората предпочитаха да не я разбират или да не вярват, че това е било възможно.
Той бил човек, който никога не приел правилото, че другите имат правото да го спрат. Бил си поставил цел и се придвижил към нея по път, прав като релсите му. Никога не търсил заеми, облигации, субсидии, дарения на земя или законодателни услуги от правителството. Получавал пари от хората, които ги притежават, обикаляйки от врата на врата — от махагоновите врати на банкерите до дъсчените врати на самотни ферми. Никога не говорел за общественото благо. Просто казвал на хората, че ще спечелят много от железницата му, казвал им защо очаква печалба, и излагал аргументите си. Имал солидни аргументи.
Много поколения бяха минали оттогава, но „Тагарт Трансконтинентал“ остана една от малкото железопътни линии, които никога не фалираха и чийто контролен пакет акции остана в ръцете на наследниците на основателя й.
Докато бил жив, името Нат Тагарт не било просто известно, било прословуто — повтаряли го не с почит, а с негодуващо любопитство. Ако някой му се възхищавал, то това било възхищение като към успял бандит, макар и нито цент от богатството му да не бил придобит чрез насилие или измама. Той не бил виновен за нищо, освен за това, че спечелил сам богатството си и никога не забравил откъде е тръгнал.
За него се шушукали много истории. Говорело се, че в пустошта на Средния запад убил един щатски конгресмен, който се опитал да оттегли едно разрешение, да го оттегли, когато линията била положена през половината щат — неколцина конгресмени планирали да спечелят състояние от акциите на Тагарт, като ги продадат на зелено. Нат Тагарт бил обвинен в убийството, но обвинението така и не било доказано. Оттогава насетне нямал проблеми със законодателите.
Говореше се, че Нат Тагарт е излагал на опасност живота си много пъти, но веднъж заложил повече от живота си. Въпреки че отчаяно се нуждаел от пари, а изграждането на линията било прекратено, той изритал по стълбите някакъв виден джентълмен, който му предложил заем от държавата. След това дал жена си като залог за заем от милионер, който го ненавиждал, но се възхищавал от нейната красота. Изплатил заема си навреме и не трябвало да предаде залога. Сделката била направена със съгласието на жена му. Тя била невероятна красавица, от едно от най-благородните семейства от южните щати, лишена от наследство от семейството си, защото избягала с Нат Тагарт, докато той бил още дрипав млад авантюрист.
Дагни понякога съжаляваше, че Нат Тагарт е неин прародител. Онова, което изпитваше към него, не влизаше в категорията на привързаността към някого от фамилията, когото не можеш да избираш. Не искаше чувството й да бъде като онова, което обикновено се дължи на чичо или дядо. Тя беше неспособна да обича нещо, което не е избрала сама, и се възмущаваше, ако някой го изискваше от нея. Но ако беше възможно да си избираш прародител, тя би избрала Нат Тагарт, когото уважаваше по своя воля и с цялата си благодарност.
Статуята на Нат Тагарт беше правена по негова скица от някакъв художник. Беше доживял до дълбока старост, но никой не можеше да мисли за него по начин, различен от този на скицата — като за млад мъж. Тази статуя беше първото въплъщение на идеята за възвишеност в детството на Дагни. Когато я пращаха на църква или на училище и тя чуваше хората да използват тази дума, си мислеше, че знае какво имат предвид: мислеше си за статуята.