Статуята беше на млад мъж с високо, сухо тяло и недодялано лице. Държеше Главата си така, сякаш се беше изправил пред някакво предизвикателство и откриваше радост в това да го посрещне. Всичко, което Дагни искаше от живота, се състоеше в желанието да държи главата си като него.
Тази вечер тя отново погледна статуята, докато прекосяваше залата. Беше момент на почивка — сякаш някакъв товар, който не можеше да назове, беше свален от плещите й, а лек ветрец докосваше челото й.
В един ъгъл на залата, близо до главния вход, имаше малка будка за вестници. Собственикът — спокоен, вежлив възрастен мъж с добри обноски — стоеше зад гишето от двайсет години. Някога беше притежавал цигарена фабрика, но беше банкрутирал и се беше оттеглил в самотния мрак на малката си будка, сред вечен водовъртеж от непознати. Нямаше живи роднини или приятели.
Той имаше хоби, което беше единственото му удоволствие: събираше цигари от целия свят за частната си колекция и познаваше всяка произведена или произвеждана някога марка.
Дагни обичаше да спира при будката на излизане. Той изглеждаше като част от терминала на „Тагарт“, като куче-пазач, което е твърде старо, за да го пази, но вдъхващо увереност с верността на своето присъствие. Той обичаше да я наблюдава как се приближава, защото му беше забавно да мисли, че само той знае за важността на младата жена със спортно палто и наклонена шапка, която бързаше анонимно през тълпата.
Тази вечер спря както винаги, за да си купи пакет цигари.
— Как е колекцията? — попита тя. — Някакви нови екземпляри? Той се усмихна тъжно и поклати глава.
— Не, госпожице Тагарт. Няма нови марки никъде по света. Дори и старите си отиват, една след друга. В момента се продават само пет или шест вида. Едно време бяха десетки. Хората не правят вече нищо ново.
— Ще започнат. Това е само временно.
Той я погледна и не отговори. После каза:
— Харесвам цигарите, госпожице Тагарт. Обичам да мисля за огъня, обхванат в човешка ръка. Огънят, опасната сила, укротена между пръстите. Често се удивявам на часовете, в които човек стои сам, гледа пушека от цигарата и мисли. Чудя се какви ли велики неща са произлезли от такива часове. Когато човек мисли, в ума му пламти огънче и е добре да държи и пламъчето на цигарата като негово изражение.
— Дали изобщо мислят? — неволно попита тя и спря, въпросът беше нейна лична мъка и тя не искаше да го обсъжда.
Възрастният мъж я погледна така, сякаш беше забелязал внезапното спиране и го беше разбрал, но не започна да коментира, а вместо това каза:
— Не харесвам онова, което става с хората, госпожице Тагарт.
— Какво?
— Не знам. Но ги наблюдавам от двайсет години и забелязах промяната. Едно време минаваха бързо оттук и беше невероятно да ги гледам — бяха забързани като хора, които знаят къде отиват и нямат търпение да стигнат там. Сега бързат, защото ги е страх. Не ги движи цел, а страх. Не отиват никъде, а бягат. И не мисля, че знаят от какво искат да избягат. Не се гледат един друг. Трепват, когато някой се допре до тях. Усмихват се твърде много, но усмивките им са грозни — не са радостни, а умолителни. Не знам какво става със света.
— Той изправи рамене.
— Както и да е. Кой е Джон Голт?
— Просто безсмислена фраза.
Тя се стресна от остротата на гласа си и добави извинително:
— Не ми харесва този празен израз. Какво означава? Откъде е дошъл?
— Никой не знае — бавно отговори той. Защо хората продължават да го употребяват? Май никой не е в състояние да обясни какво точно значи, но все пак всички го използват, сякаш знаят.
— Защо ви притеснява това? — попита той.
— Не ми харесва онова, което сякаш имат предвид, когато го казват.
— И на мен, госпожице Тагарт.
Еди Уилърс вечеряше винаги в работническата столова на гарата „Тагарт“. В сградата имаше ресторант за висшите служители, но той не го харесваше. Столът изглеждаше като част от железницата и там той се чувстваше по у дома си.
Столът беше под земята. Представляваше широко помещение със стени, покрити с бели плочки, които блещукаха заради отраженията на електрическите лампи и изглеждаха като сребърен брокат. Имаше висок таван, блестящи гишета от стъкло и хром, създаваше усещане за пространство и светлина.
Имаше един железничар, когото Еди Уилърс срещаше понякога в стола. Еди харесваше лицето му. Веднъж бяха завързали случаен разговор и оттогава им стана навик да вечерят заедно всеки път, когато се срещнат.