Еди не помнеше дали някога е питал работника за името или за естеството на работата му — предполагаше, че работата му не е кой знае какво, защото дрехите му бяха груби и омаслени. За него човекът не беше личност, а мълчаливо присъствие с огромен интерес към едно-единствено нещо, което беше смисълът на собствения му живот: „Тагарт Трансконтинентал“.
Тази вечер Еди слезе долу късно и видя работника на една маса в ъгъла на полупразното помещение. Еди се усмихна щастливо, помаха му и занесе подноса си с храна на неговата маса.
В усамотението на ъгъла Еди се чувстваше спокойно, отпуснат след дългото напрежение на деня. Можеше да говори така, както не говореше с никого другиго, признавайки неща, които не би изповядал пред никого, мислейки на глас, взрян във внимателните очи на работника от другата страна на масата.
— Линията „Рио Норте“ е последната ни надежда — каза Еди Уилърс. — Но тя ще ни спаси. Нека имаме поне едно разклонение в добро състояние там, където има най-голяма нужда от него, това ще ни помогне да спасим останалото… Не е ли смешно да говорим за последната надежда на „Тагарт Трансконтинентал“? Ще го приемеш ли сериозно, ако някой ти каже, че метеорит ще унищожи земята? И аз няма… „От океан до океан, завинаги“ — това слушахме през цялото си детство, и тя, и аз. Не, не казваха „завинаги“, но това беше смисълът… Знаеш ли, аз изобщо не съм велик човек. Не бих могъл да построя тази железница. Ако си отиде, няма да съм в състояние да я възкреся. Ще трябва да си отида с нея… Не ми обръщай внимание. Не знам защо говоря такива неща. Предполагам, че съм малко уморен тази вечер… Да, работих до късно. Тя не ме помоли да остана, но под вратата й се виждаше светлина, дълго след като другите си бяха тръгнали… Да, сега вече си е тръгнала… Проблеми? Ами в офиса винаги има проблеми. Но тя не се притеснява. Знае, че може да ни измъкне… Разбира се, че е зле. Имаме много повече инциденти, отколкото си чувал някога. Пак загубихме два дизела миналата седмица. Единият — просто от старост, другият — при челен удар… Да, поръчали сме дизели на „Юнайтед локомотив уъркс“, но ги чакаме вече две години. Изобщо не знам дали ще ги доставят… Господи, колко ни трябват! Двигателната сила — не можеш да си представиш колко е важна. Това е сърцевината на всичко… На какво се смееш? Така или иначе, както ти казвах, положението е лошо. Но поне линията „Рио Норте“ съществува. Първата доставка на релси ще пристигне след няколко седмици. След година ще пуснем първия влак по новите коловози. Този път нищо няма да ни спре… Разбира се, че знам кой ще положи релсите. Макнамара от Кливлънд. Той е изпълнителят, който завърши линията „Сан Себастиан“ за нас. Има поне един човек, който си разбира от работата. Така че сме в безопасност. Можем да разчитаме на него. Не останаха много добри изпълнители. Пришпорени сме до дупка, но ми харесва. От известно време идвам на работа един час по-рано от обикновено, но тя ме бие. Винаги е там първа… Какво? Нямам представа какво прави нощем. Вероятно нищо особено… Не, не излиза с никого — най-вече си стои вкъщи и слуша музика. Слуша записи… Какво те интересува какви записи? Ричард Хали. Тя обича музиката на Ричард Хали. Освен железницата, това е единственото нещо, което обича.
Глава IV
Неподвижните двигатели
Двигателна сила — мислеше си Дагни, докато гледаше сградата на „Тагарт“ в здрача, — това беше първата й нужда: двигателна сила, за да съхрани тази сграда изправена, и движение, за да я запази неподвижна. Тя не се крепеше на колони, забити в гранита, а на локомотивите, които се движеха през континента.
Чувстваше леко безпокойство. Тъкмо се беше върнала от фабриката на „Юнайтед локомотив уъркс“ в Ню Джърси, където беше отишла, за да се срещне лично с президента на компанията. Не беше научила нищо: нито причината за забавянето, нито някакви намеци за датата, когато дизеловите двигатели щяха да бъдат произведени. Президентът на компанията й беше говорил в продължение на два часа, без да отговори на нито един от нейните въпроси. Поведението му придобиваше нотка на снизходителен упрек всеки път, когато тя се опитваше да насочи разговора в конкретна посока — сякаш тя проявяваше липса на възпитание, нарушавайки някакви неписани правила, известни на всички останали.
Докато минаваше през фабриката, беше видяла огромна машина, изоставена в един ъгъл на двора. Някога, отдавна, това е бил прецизен механизъм — такъв, какъвто сега вече не можеше да се купи никъде. Не беше износена, беше оставена да изгние от немарливост, разядена от ръжда и от черните капчици мръсно масло. Тя беше отвърнала лице. Изблик на ужасен гняв винаги я ослепяваше при подобни гледки. Не знаеше защо, не можеше да определи чувствата си, знаеше само, че те са вик на протест срещу несправедливостта, и то в отговор на нещо, много по-голямо от една стара машина. Останалата част от служителите си бяха тръгнали, когато Дагни влезе в преддверието на кабинета си, но Еди Уилърс беше още там и я чакаше. Само по начина, по който изглеждаше и по който я последва мълчаливо в кабинета, тя веднага разбра, че нещо се е случило.